Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Десетки слуги и стражи се бяха втурнали да откликнат на тревогата. Сигналът беше уникален — в цялата империя имаше само една такава тръба и тя се надуваше само когато владетелят е в опасност.

Миранда усещаше, че е намесена черна магия. Настръхна от илюзорната миризма на гнило, когато стигна до императорските покои. Тежките дървени врати бяха затворени и десетина стражи се опитваха да ги разбият.

— Дръпнете се! — извика Миранда.

Войниците се поколебаха, но слугите я послушаха безпрекословно. Черната, всъщност по-скоро тъмносива роба и магьосническото й самочувствие им припомниха дългогодишния етикет и мнозина сведоха глави.

— Да, велика.

Войниците също се отдръпнаха и Миранда вдигна ръце. В момента не беше време за деликатност и тя насочи вниманието си към пантите и превърна камъните, в които бяха забити, на прах. След това тласна с длани, сякаш буташе нещо, и въздухът се раздвижи от невидимата сила, която удари портите като таран. Те паднаха на пода с гръмотевичен тътен. Стражите се втурнаха вътре още преди да е заглъхнал.

Миранда се обърна към слугите.

— Останете тук. Ако има нужда от вас, ще ви повикаме.

И забърза след войниците. По дългия коридор към градините се носеше вълна от изпепеляваща жега. Някъде напред се чуваха викове и писъци.

Този комплекс беше най-големият в двореца, серия свързани помещения, които позволяваха на императора и най-близките му да живеят настрани от огромния бюрократичен апарат. В началото на покоите бе разположена градина, оазис на спокойствие в динамичния и шумен палат. В нея имаше басейн и павилиони с копринени завеси, в които човек да се скрие от дневната жега. В момента скъпоценните коприни горяха, вероятно запалени от заклинание.

Миранда прецени ситуацията мигновено. Двама дасатски жреци лежаха мъртви до фонтана. По някакъв начин се бяха прехвърлили в имперските градини. От разрушенията наоколо личеше, че са започнали да хвърлят смъртоносните си магии безогледно във всички посоки. Цуранският магьосник, отговарящ за императора, бе отвърнал с огнено кълбо, вероятно за да ги забави и да прикрие бягството на владетеля. В резултат се бе разгорял пожар. Наоколо лежаха слуги и стражи, загинали по ужасяващ начин. Никое от телата не беше с императорската мантия, което означаваше, че Сезу е в друга част на покоите. Тя облекчено си пое дъх.

Императорът беше млад и неженен, поради което животът му се смяташе за двойно по-ценен. Без наследник на короната нацията щеше да бъде разцепена и Империята щеше да потъне в политически хаос. Според обичая, щом се счупеше Червеният печат и се обявеше война, близо до императора винаги имаше тръбач, който да вдигне тревога в случай на опасност за Небесната светлина. Освен това в покоите пазеше постоянно и жрец на Джастур.

Миранда се появи зад първата вълна имперски стражи точно навреме, за да види как този жрец хвърля магическия си чук по един дасат. Оръжието полетя във въздуха, удари дасата в гърдите и го събори. Той се преметна на няколко метра сред фонтан от оранжева кръв и спря почти до краката на Миранда.

— Оставете един жив! — опита се да надвика тя глъчката.

Знаеше, че призивът й е напразен. Стражите се бяха заклели да защитават императора с живота си и докато успее да стигне до тях, вече бяха насекли последния останал жрец на парчета. Миранда реши да не се ядосва за неща, които не зависят от нея, и се обърна към един офицер, който стискаше меч, покрит с оранжева кръв.

— Къде е Небесната светлина?

— В спалнята си — отвърна офицерът.

Миранда забеляза, че кожата му започва да почервенява на местата, където бе опръскана с дасатска кръв, и каза:

— Измий се, преди да пострадаш по-сериозно.

— Да, велика.

Въпреки че нямаше официален пост в Събранието, тя беше жена на Пъг и доверено лице на императора, така че следващите традициите цурани се обръщаха към нея с официалната титла. Отдавна беше спряла да ги поправя, защото просто нямаше смисъл.

Провря се между войниците и слугите и тръгна към стражите, които охраняваха спалнята.

— Опасността отмина. Трябва да видя негово величество.

Началникът им кимна, влезе вътре и след малко се върна и каза, че императорът ще я приеме. Миранда влезе и видя, че младият владетел е облякъл традиционната си златна броня и стиска древен железен меч. Нещо в стойката му издаваше, че това не е обикновено позьорство, а че е готов за бой.

Стройният магьосник Манвахат, който стоеше до него, кимна на Миранда и я изгледа въпросително. Миранда също му кимна и го усети как си отдъхва леко зад цуранската маска на спокойствие. Манвахат беше млад, но имаше репутация на хладнокръвен и могъщ магьосник.