Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Само че не можеш, нали?

— Да. Не мога — Каспар също се усмихна. — Няма голяма полза, че се водя генерал, нали?

— Не и пред мен — все така усмихнат отвърна Джим.

Бившият херцог го изгледа сериозно и сложи ръка на рамото му.

— Остани жив.

— Това е и моят план.

— Колко ли ще тръгнат след теб?

— Ти как смяташ?

— Един или двама. Те са доста самонадеяни. Освен това не могат да си позволят повече. Имаш пет дни да стигнеш до залива и да дадеш сигнал, щом не смяташ да се връщаш в стария лагер.

— Не мога. Там ще е първото място, на което ще ме потърсят, ако загубят следите ми.

— Мислиш, че ще изгубят следите ти? Джим, това са елфи!

— Разполагам с няколко трика, които не са виждали. А ако ме открият, ще се справя с тях. Трябва да прехвърля северозападния хребет и да стигна до корабите. Така ще може да отплуваме за Ролдем след два дни, а не след шест — млъкна за момент. — Надявам се, че онзи, дето те удари на пътя, ще е един от преследвачите.

— Сидна ли? — попита Каспар. — Истински чаровник. Ако зависеше от него, вече да сме мъртви. Поздрави го, ако го срещнеш.

Джим кимна и каза:

— Върви и привлечи внимание.

Каспар тръгна и Дашър се огледа. Елфите знаеха, че техните магьосници могат да се справят лесно с пленниците, и не ги бяха претърсили, така че много от войниците криеха ножове по ботуши и ръкави, а самият Джим беше ходещ арсенал. Той посегна към левия си ботуш и измъкна малка кристална колба от тайника в тока. Не му харесваше идеята да използва тази толкова ценна течност. Цената за производството на сто такива в една отдалечена от Крондор земя беше излязла на лорд Ерик доста солено. Но пък колбите бяха предвидени точно за такива случаи.

Той махна тапата с нокътя на палеца си и докато Каспар разбуждаше задрямалите войници, глътна магическата отвара и зачака.

Гъделичкането по кожата му сигнализира, че вече е невидим за очите на смъртните. За пореден път се убеждаваше, че е полезно да работиш с могъщи магьосници. Знаеше, че разполага с половин час, но отварата нямаше да скрие следите, които щеше да остави. Всъщност той точно на това разчиташе.

Каспар вдигна очи и с изненада установи, че Джим Дашър е изчезнал. Огледа набързо помещението. Един от елфите го следеше внимателно. Каспар пак се обърна към хората си и набързо им предаде разговора си с Кастданур. След това им нареди да запазят дисциплина и им обеща, че всичко ще свърши бързо. Легна на постелята си на пода и се замисли, че бързо не означава непременно добре.

Джим Дашър беше израснал в града и не обичаше пущинаците. Все пак бе прекарал няколко месеца в горите около Крондор — обучаваха го двама много решителни, яки и непрощаващи Кралски първопроходци. Не можеше да оцелява вечно, но щеше да удържи няколко седмици, при това без да потърси подслон в бърлогата на някоя гладна мечка. Имаше представа как се откриват и маскират следи, макар по умения да отстъпваше на Каспар — да не говорим пък за елфите.

В този момент се тревожеше повече от стрелите от бездната и съществата, които яздеха вълци. Умът на Джим щракаше бързо и това го правеше невероятно ценен както за Островното кралство, така и за Конклава. Сега, докато планираше следващия си ход, той премисляше събитията от изминалия ден. Жалко, че нямаше повече информация за вълчите ездачи. Всъщност онези същества не бяха вълци, но докато някой не дадеше по-смислено определение, щеше да ги нарича така. Ами елфите? И те бяха загадка. Имаше известни познания в тази област. Историята с пещерата и магьосницата беше измислена, но наистина беше ходил в Елвандар и амулетът беше автентичен.

Беше прочел всички документи за елфите в крондорските архиви. От разни стари митове отпреди Войната на разлома до последните донесения относно кралица Агларана и съпруга й Томас. Беше сигурен, че Елвандар е най-лоялният и надежден съюзник на Островното кралство.

Местните елфи го бяха озадачили. Разбираше езика им достатъчно, за да долавя по нещо от разговорите, но това само дразнеше допълнително любопитството му.

Спря и заслуша нощните звуци. Вятърът шумолеше в клоните, нощните животни надаваха писъците си. Повечето се криеха, когато наближеше, защото не можеше да се промъква съвсем безшумно. Но по-далечните продължаваха заниманията си и даваха известна представа доколко близо е опасността. Абсолютната тишина беше точно толкова смъртоносна, колкото тракането на брони и мечове в шубрака.

В момента чуваше достатъчно нощни птици, за да е наясно, че още няма преследвачи, но със сигурност щяха да се появят скоро.