Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Ваше величество, трябва да напуснете Свещения град — каза Миранда още от прага.

Императорът примигна, сякаш не я бе разбрал, след което изражението му се промени, той пое дълбоко дъх и прибра меча си.

— Може ли да попитам защо, Миранда? Рядко получавам заповеди.

Миранда осъзна, че не бива да нарушава етикета, когато не са сами.

— Извинете, ваше величество. От загриженост за живота ви забравих мястото си. Тази атака е дело на Варен. Той е бил в двореца много пъти, представяйки се за Винтаката, така че знае как да вкара тези дасатски жреци в личната ви градина.

— Жреци ли?

— Няколко дасатски магьосници са се материализирали в градината и са почнали да убиват наред — тя направи пауза за момент. — Разбира се, това е самоубийствена атака. Но на Варен не му пука за дасатите, а те са религиозни фанатици и ще умрат, служейки на Мрачния.

— И защо да трябва да напусна двореца? — попита императорът.

— Варен е натрупал достатъчно познания като Винтаката и ще продължи да ви атакува. Той знае, че въпреки лоялността си Върховният съвет ще бъде разцепен, ако загинете. Без обявен наследник…

— Братовчедите ми ще се сдрапат кой да седне на трона — довърши Сезу. — Така е. Но къде да отида?

— Ваше величество, Винтаката посещавал ли е някое от провинциалните ви имения?

— Не съм сигурен. Може би преди да седна на трона.

— Не толкова отдавна — Миранда се замисли кога бе последната „смърт“ на Варен. — Да речем, последната година.

— Доколкото знам, не. Ще накарам първият министър да провери — лицето на императора светна. — Сетих се за едно място, където не е бил. Древното имение на Акома южно от Сулан-Ку. Никой не живее там, откакто дядо ми се е възкачил на трона, но пазим тези земи, защото там е родена Господарката на Империята. Сигурен съм, че Варен никога не е ходил там.

Миранда кимна на Манвахат и младият магьосник заговори.

— Ако Небесната светлина ми позволи, ще прехвърля вас и най-близките ви там за минути — императорът не изглеждаше убеден, затова той добави: — Другите ще се присъединят към вас съвсем скоро.

— Ще кажа на Събранието и ако се наложи, ще преместим цялото управление там. Мога да издавам заповеди съвсем бързо, ако Великите ми помагат.

— Служим на волята ви, ваше величество — отвърна Манвахат.

Императорът се обърна към един слуга.

— Кажи на Военачалника да свика Върховния съвет утре, а аз ще оставя инструкции как да се приготвим за предстоящото нашествие.

Слугата кимна и излезе.

След малко се появи друг служител и доложи, че всички пожари са угасени. Императорът освободи всички освен Миранда. Когато двамата останаха сами със стражите, маската на спокойствие падна и тя видя, че младият мъж е разгневен.

— Войната започна, нали?

Тя си позволи нещо, което нямаше да посмее допреди няколко часа. Пристъпи към него и положи ръка на рамото му. Стражите се напрегнаха, готови да реагират, ако тази чуждоземна жена се опита да навреди на господаря им.

— Да, започна — каза тя нежно. — И няма да свърши, докато не отблъснем дасатите напълно или те не завладеят Келеуан. Ще трябва да направите нещо, което не е правил никой владетел. Трябва да призовете всеки клан на оръжие и да мобилизирате цялото население, защото това е най-голямата опасност, пред която Империята се е изправяла през две хиляди годишната си история.

Императорът все още бе раздразнен, но отвърна с по-спокоен глас:

— Ще направим каквото трябва. Ние сме цурани.

Миранда се надяваше това да е достатъчно, но все пак попита:

— Ами съобщението?

Владетелят се загледа в далечината.

— Къде се предполага да отидем?

Миранда знаеше, че това е сърцевината на проблема. Съобщението от бъдещето можеше да се интерпретира доста свободно. Но ако трябваше да се приеме най-лошият случай, евакуацията на планетата щеше да е колосално усилие. Трябваше да се отворят и контролират стотици разломи, което щеше да погълне цялата мощ на Събранието. Дори с помощта на Звезден пристан и Острова на чародея пак щеше да е почти непосилно. И особено по време на война с толкова опасен противник. Миранда разбираше колебанията на императора. Това беше невъзможен избор.

Още повече че оставаше главният въпрос: къде наистина да отидат?

Миранда видя облекчението по лицето на сина си, но за съжаление не беше дошла, за да поеме задълженията му.

— Здравей, мамо — Калеб стана и я целуна по бузата.

— Калеб, сякаш остаряваш пред очите ми.