Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Каспар се наведе, защото една от птиците се опита да се вкопчи в главата му. По скалпа му премина вледеняващо усещане, сякаш някой изсмукваше топлината от тялото му. Спомни си как като дете ходеше с баща си на лов през зимата и как кожата му залепваше за замръзналото острие на кинжала.

Внезапно магьосниците на елфите се намесиха и колоната бе обградена от жужаща енергия. Стрелите от бездната се обърнаха и отлетяха.

— Бягайте! — извика водачът на елфите. — Ще се върнат с господарите си!

— Вдигайте ранените! — заповяда Каспар. Грабна мъжа с пострадалия крак — беше почти замръзнал — и го метна на гърба си като кошута. Нямаше намерение да изостави никой от хората си. Дори под влудяващото влияние на Лесо Варен херцог Каспар бе спазвал няколко принципа, които вдъхваха лоялност сред хората му. Основният беше да не се изоставят живи другари. Каспар признаваше, че е кръвожадно копеле, но поне беше лоялно кръвожадно копеле.

Забързаха напред и скоро Каспар видя в далечината дървена палисада. Укреплението изглеждаше солидно, бойниците се извисяваха на двадесет стъпки над земята. Войникът в него започна да пресмята шансовете за превземане. Щеше да е трудно да се атакува такава позиция под постоянен дъжд от стрели… Не беше обаче нещо, което рота сапьори, подкрепена от дисциплинирани войници, да не може да превземе. Струваше му се, че в укреплението има още нещо, което му убягва, но дори така две костенурки със сапьори щяха да подкопаят основите за час. Огледа пътеката, докато тичаше, и прецени, че един тежък покрит таран с подкрепа от стрелци може да разбие портите за два пъти по-малко време. Стига да не е намесена магия…

На хълма зад палисадата имаше дървени сгради, изградени по непознат за Каспар начин.

Стотици дървета бяха изсечени, за да се разчисти поле за стрелба. Пред палисадата беше издигнат редут, така че нападателите трябваше да атакуват стеснението при портата или да минат встрани под стените, където щеше да ги засипе порой от стрели.

Каспар виждаше, че дългогодишни битки са опустошили тази земя. Чувстваше нещо странно, но не можеше да го опише. Това бойно поле беше по-различно. В него имаше нещо повече от това, което се виждаше.

Отзад се разнесе вой и Каспар се обърна да види какво ги преследва.

В далечината се виждаха стрели от бездната, но по-близките преследвачи бяха някакви същества, които можеха да се опишат само като демони, изпълзели от някое от долните нива на ада. Бяха катраненочерни, обвити в пушек, и яздеха някакви животни, сякаш излезли от трескав кошмар.

Животните приличаха на огромни вълци, но се движеха с котешка грация. И те изглеждаха изградени от сенки и мрак, подобно на летящите същества, но имаха млечнобели очи.

Ездачите бяха с хуманоидна форма, но очертанията им бяха размазани и след тях оставаха ивици пушек, които почти мигновено се разтваряха в здрача. Съществата надаваха бойни викове и размахваха дълги мечове, които проблясваха с тъмночервена енергия.

— Банат да ни е на помощ! — извика Джим Дашър, докато минаваше покрай Каспар.

— Бягайте! — изкрещя бившият херцог, защото някои от хората му се бяха спрели от ужас.

Елфите сякаш бяха забравили за пленниците си и търчаха към убежището на стените. Каспар очакваше да види стрелци, които да прикрият отстъплението, но по стените се мяркаха само няколко фигури, никоя от които не носеше лък.

Той хукна към укреплението, задъхан от тежестта на ранения. Разчиташе главно на волята си, която го бе направила опасен противник, преди да се присъедини към Конклава на сенките.

— Къде са ви стрелците?

— Стрелите не помагат срещу тези създания — извика водачът на елфите. — Трябва да стигнем до портата — обърна се и побягна, очевидно незаинтересован от съдбата на Каспар и хората му.

Генералът се задъхваше, но убежището бе само на стотина метра. Първите елфи вече бяха стигнали портата, но мъжете му изоставаха.

— Проклети да сте! Помогнете ни!

— Никой не може да ви помогне! — изкрещя елфът. — Трябва да стигнете портите или ще изгинете.

— Проклет да съм, ако позволя да загина като заек пред глутница вълци! Вземи ранения! — Каспар се обърна към един от хората си и метна войника на рамото му, сякаш подхвърляше изкормен сръндак на готвача си. Мъжът за малко да падне, но не изпусна ранения и хукна напред.

Каспар видя, че първият ездач ще го връхлети след секунди, и отново приготви колана си за оръжие — спомни си с горчива ирония как само преди няколко години бе посрещнал номадите на Новиндус с оковите си в същата ситуация.