Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Какво мислиш, че означава? — попита Магнус.

Макрос обмисли за момент въпроса.

— Начало. Мрачният е ненаситен бог. Той иска кръв… но щом проявява чак такъв глад, значи се задава голяма промяна — бившият човек въздъхна. — Предполагам, че не е лесно да се нахлуе в горно ниво, дори за бог. Може би се гласи да последва армията лично — изгледа ги един по един. — Хайде, ще говорим по-подробно, когато стигнем в Делмат-Ама — забързаха отново. В небето на изток вече се виждаха първите лъчи на изгряващото слънце.

Откритият район свърши и се озоваха пред привидно безкрайна стена от десетинаетажни сгради.

— Вдясно има тунел за слугите — посочи Макрос и се огледа. — Не се заблуждавайте от тишината. Иззад всеки прозорец ни наблюдават с ножове в ръце. Поне двайсет Низши се чудят в момента дали сме опасни, или слаби и какви шансове имат, ако ни нападнат от засада. Трябва да се движим предпазливо. Прекосим ли Камлад, и сме в Делмат-Ама.

— Нали предлагаше да заобиколим този квартал? — попита Накор.

Макрос бавно тръгна напред.

— Забавихме се твърде много — след зазоряване се бяха крили три пъти, веднъж за повече от час.

— Днес използва ли се много магия? — попита Магнус.

Макрос се поколеба.

— Не те разбирам. Какво имаш предвид?

— Досега прикривахме способностите си.

— Да. Можеше да унищожим всичко по пътя си, но на този свят само жреците използват магия. Поне тази, която е одобрена от Мрачния. Всяка друга проява ще привлече внимание.

— Но нали днес с бандите върлуват и жреци? Значи проявата на магия може да остане незабелязана.

— Какво си намислил? — попита Пъг.

Чертите на Магнус бяха дасатски, но баща му го познаваше от дете. Магнус успяваше да сдържа темперамента си по-добре и от него, но когато се ядосаше, ставаше упорит като муле. В момента явно му бе прикипяло.

— Не казвам да свалим маскировката и да тръгнем напред, взривявайки всичко по пътя си. Това ще е глупаво. Но не може ли да използваме уменията си, за да прелетим над квартала, без да ни видят?

Макрос се засмя.

— Това момче е по-умно и от баща си, и от дядо си. Въобще не ни хрумна да комбинираме летене с невидимост.

— Защото никой магьосник не може да ги ползва едновременно — довърши Накор, ухили се и познатата му реакция вдъхна кураж на останалите, въпреки неземните му черти. — Но пък ние тук сме повече от един, така че…

— Аз мога да вдигна всички ни — каза Магнус и махна към тримата Низши, които изглеждаха ужасени от идеята.

— Аз ще ни заслоня от всякакви магически наблюдения — включи се Макрос.

— А аз ще се погрижа за невидимостта — добави Пъг.

Последва кратка дискусия за подробностите. След това Пъг и Макрос изрекоха заклинанията си и Магнус подхвана своето.

Скоро всички бяха невидими. Приглушените гласове във въздуха показваха, че слугите не могат да се справят с преживяването мълчаливо. Пъг разбираше, че подобно усещане сигурно е доста стряскащо за неподготвените.

Магнус ги издигна и се понесоха над града. Пъг откри, че се заглежда надолу, предимно заради впечатляващата гледка. Не помнеше откога не е летял, без да ползва собствените си сили. Принципно не му се нравеше, защото беше придружено с леко прилошаване и главобол. Но този път синът му вършеше цялата работа и той можеше дори да се наслаждава на пътуването. Макрос също имаше сериозна задача, защото трябваше да следи за евентуални откриващи магии и да ги контрира максимално бързо. Заклинанието на Пъг обаче действаше автоматично и той нямаше друга работа.

Гледката отново му напомни колко различни са дасатите. Имаше няколко места на Мидкемия и Келеуан, които наричаше дом, освен това бе посещавал много светове с различни форми на живот, но дори най-странните същества му бяха по-близки от тези… хора.

Градът се простираше на десетки мили във всички посоки. Пъг не смееше дори да си представи колко труд е отишъл за построяването на тези… не можеше да ги нарече сгради, защото всяка бе свързана с останалите в едно цяло. Сигурно през времето бяха достроявани нови, но всичко беше напаснато идеално, без видими граници. Липсваше каквато и да е вариация на дизайна, която се срещаше и при най-хомогенните култури. Дори еднаквите сгради на цураните бяха изрисувани с най-различни орнаменти и символи за късмет. Тук всичко беше… от камък, с еднакви врати, единствената разлика беше в енергиите, които бяха принципно невидими за човешкото око. При по-внимателно вглеждане се забелязваха яркочервени и тъмнолилави искрици, които изглеждаха като слънчево отражение в седеф. Подобни ефекти щяха да са красиви, ако не беше скучната обстановка. Дасатската архитектура беше доста стриктна. Между всяка врата имаше по шест прозореца, а на всеки четири врати имаше тунел навътре в сградата. Над улицата имаше стълбища и площадки, които се повтаряха безконечно. Монотонността се нарушаваше само от високите стени, които поддържаха булеварди на стотици стъпки височина. По тях се движеше основният трафик и търговията.