Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Имам идея — каза някой зад него.

Беше Джим Дашър. Държеше два големи камъка. Каспар кимна и се наведе да вземе и той.

Джим изчака ездачът да ги наближи и хвърли с всичка сила.

Камъкът му удари съществото в лицето и премина сякаш през пушек, но ездачът нададе гневен писък.

— По вълка! — извика Дашър и метна втория камък. Каспар последва съвета му и метна силно. Вълкоподобното същество трепна и изръмжа.

Следващият камък на Дашър го уцели в краката и то се спъна и падна на пътя. Ездачът може и да беше имунен на камъни, но явно се подчиняваше на законите на физиката, защото се преметна през врата му и се пързулна по пътя.

— Бягай! — извика Каспар.

Бяха спечелили само няколко секунди, но те щяха да се окажат решителни за оцеляването им.

Дашър метна още един камък, след което се обърна и побягна. Беше по-млад и бърз и понеже не искаше да остане последен, Каспар напрегна последните си остатъци от сила, за да финишира рамо до рамо с него.

Двамата влетяха в двора, а преследвачите им се развикаха гневно. Портите бяха отворени, но демоничните създания не смееха да влязат. Елфските магьосници побързаха да заемат места на бойниците и вдигнаха жезлите си като един.

Във въздуха се разнесе бръмчене, подобно на онова, когато бяха унищожили елементалното същество, и стените бяха обгърнати от бяла светлина. Нападателите незабавно се оттеглиха и скоро гневните им викове заглъхнаха.

Хората на Каспар насядаха изтощени на земята. Някои от ранените бяха изгубили съзнание. Бившият херцог се помъчи да остане на крака, въпреки че дори жилавият Джим Дашър беше приклекнал. Джоми и Серван гледаха генерала и очакваха заповеди.

Каспар се обърна към водача на елфите.

— Ето че стигнахме. Ние сме ваши пленници. Какво ще правите с нас?

— Ти ще се явиш пред нашия водач.

— Кога?

— Веднага — и махна на Каспар да го последва. — Другите да чакат тук.

— Как се казваш? — попита Каспар, докато вървеше след него.

— Това важно ли е? — попита елфът и го погледна през рамо.

— Само ако оцелея. Нали все трябва да те наричам някак.

— Аз съм Хенгайл.

— Защо нямаше стрелци, които да ни прикриват?

Хенгайл се поколеба, но отговори:

— Всички бойци бяха с нас. В укреплението бяха останали само жени и деца.

Каспар се огледа. Постройките бяха впечатляващи. Фасадите бяха полирани до блясък и отразяваха светлината на факлите. Дървесината беше с най-различни цветове, предимно кафяво и червено, но имаше нотки на сиво и дори синкаво. Имаше поне дузина сгради, но повечето изглеждаха необитаеми, вратите им зееха отворени. Влязоха в най-голямата.

Подовете също бяха от полирано дърво. Стените приличаха на външните, едновременно простички и изумително елегантни. Сградата бе с формата на кръст, като в средата имаше голямо огнище. В тавана имаше дупка за пушека. Над нея на дървени колони бе разположен защитен покрив.

До огнището седяха трима елфи, единият очевидно много стар дори според нормите на дълголетната им раса. На лицето му имаше дълбоки бръчки. Въпреки това очите му блестяха и гледаше Каспар с подозрение.

— Кой си ти, че идваш в земите на Куор? — попита той и бавно се изправи.

— Каспар, бивш херцог на Оласко. Сега на служба при краля на Островното кралство, краля на Ролдем и императора на Кеш.

Старият елф се засмя.

— Явно са настанали смутни времена, щом тези суетни човешки владетели са на една страна. Кажи ми: защо могъщите ви управници пращат войници във Върховете на Куор? Кажи истината, защото животът ви зависи от това.

Каспар се огледа. Другите двама елфи седяха мълчаливо, Хенгайл бе застанал до тях. До вратата имаше още двама, но с изключение на тях широкото помещение бе празно.

— Как да те наричам?

— Кастданур. На твоя език означава: „пазител срещу мрака“. Някога имах и собствено име, но беше толкова отдавна, че съм го забравил.

Каспар за момент се замисли.

— Може би ще ви бъдем от полза. Няма да е разумно да избиете хора, които искат да са ви приятели — погледна стария елф право в очите. — А вие явно имате нужда от приятели.

Кастданур се усмихна.

— И защо смяташ така?

— Само слепец или глупак няма да забележи, че на това място са живели хиляди, а сега сте една шепа. Имате нужда от помощ. Народът ви умира.

Магнус се сниши.

Бяха се притаили зад една ниска ограда заедно с трима Низши. Един от воините извъртя варнина си — нещо като кръстоска между кон и голям гущер — и погледна към скривалището им. Пъг, който клечеше до сина си, рискува и се надигна, за да вижда наближаващите ездачи, и изрече заклинание. Надяваше се, че ще проработи както в неговата реалност — все пак беше изкарал доста време в изучаването на тукашните закони на магията. Повечето пъти нещата се получаваха, но понякога заклинанията имаха неочаквани резултати.