Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Този път всичко стана както трябва и зад ездачите се вдигна глъчка. Появи се много детайлна илюзия на жени и деца, които бягаха в обратна на Пъг посока. Воините реагираха според дасатската си природа и се впуснаха в преследване с бойни крясъци.

Пъг направи знак на останалите да поизчакат. При повечето схватки с хора, или дасати в случая, той нямаше притеснение за личната си безопасност — можеше с лекота да се справи с дузината ездачи, които преследваха миража. Но нямаше желание да отнема живот, дори на тези същества, които планираха да изтребят всички от неговата раса, защото бяха под влиянието на сила извън техния контрол. Освен това знаеше, че днешният ритуал е обхванал целия свят и всяка смърт означава допълнителна мощ за Мрачния. Така че не възнамеряваше да му дава още храна.

Замисли се за този върховен бог на злото. Доколкото бе проучвал божествата на Мидкемия, смяташе, че подобна съдба ще постигне и неговия свят, ако Безименният успее да победи. Но това не бе толкова належащ проблем, колкото нуждата да се отблъсне Мрачният. Ако успееше да допринесе за поражението му, щеше да помогне и на дасатите, а не само на Мидкемия и Келеуан.

Знаеше, че нямат много време, преди ездачите да се осъзнаят и да се върнат. Искаше му се да избегне конфронтацията, защото се боеше, че истинската им природа може да бъде разкрита. Ако използваше магия срещу воините, трябваше да се погрижи да не оставя никакви свидетели, включително скритите наблизо Низши. С Макрос, Магнус и Накор можеше да удържи цяла армия, да убие хиляди, ако се наложи. Всеки от тях можеше да се справи и с по няколко жреци и йерофанти, но нямаше да устоят на цялата им комбинирана мощ. От живота си при цураните се бе научил колко опасен може да е враг, готов да умре за каузата си.

Накор даде сигнал, че е чисто, и тръгнаха по една малка пътечка. Все още бяха в града, но сега прекосяваха една от обширните открити местности, наричани райони, в които дасатите се занимаваха със земеделие. Макрос не им беше обяснил подробно дасатската администрация, но Пъг бе останал с впечатление, че при нормални обстоятелства тези райони са по-безопасни. Само дето обстоятелствата не бяха нормални.

Районът се намираше в рамките на града и по-едрите животни бяха унищожени отдавна, но това не означаваше, че няма други опасности. Нощните птици атакуваха понякога, а от време на време се промъкваше и някой земен хищник. Освен това тази нощ всеки дасат извън тяхната група им беше враг. Банди Низши, които обичайно щяха да са се притаили, обикаляха наоколо и се възползваха от възможността да се отдадат на дасатската жажда за кръв. Някой заблуден воин, отделен от братята от обществото си, можеше да стане плячка на тези, които обикновено живееха и умираха според прищевките му. Дори управляващите благородници трябваше да се обградят само с най-верните и лоялните си последователи.

Повелята на Мрачния беше слабите да паднат. Всеки дасат, който не можеше да оцелее, по презумпция беше слаб и животът му принадлежеше на Мрачния.

Бързаха по пътче, достатъчно широко за каруца. Пъг непрекъснато поглеждаше назад дали не ги следят. Покрай пътя имаше ниви с висока зърнена култура, наричана селабок, която предоставяше прикритие.

Постепенно небето взе да просветлява.

— Чакайте! — каза Пъг. — Чуйте.

Само звуците на нощните същества нарушаваха тишината. След това в далечината се чу вик — сигурно бяха воините, които Пъг бе излъгал със заклинанието.

— Колко ни остава? — обърна се той към Макрос.

— Ако няма други сблъсъци, след два часа ще стигнем Камлад. Там трябва да решим дали да заобиколим и да се забавим, или да прекосим участъка. При втория вариант опасността е по-голяма.

— Защо? — попита Накор.

— Първите кръвопролития са били почти веднага след обявяването на Великото клане — Макрос се беше задъхал: явно болестта му започваше да се проявява покрай трудната нощ. — Да го кажем по дасатски: глупавите, слабите и безразсъдните са измрели в първите часове. Капаните са щракнали, битките са се разгорели. След това, след час-два почивка, по-дръзките ще започнат да се сражават едни с други. Тази група, която срещнахме, беше победила в сблъсък с друга подобна — пое си дъх и продължи: — Имам предвид, че вече са останали опасните и коварни убийци, които търсят плячка. Кръвожадността кипи в най-високата си точка и ще остане така до сутринта. През деня нещата ще се поуталожат, защото дори най-коравите главорези ще започнат да усещат приближаването на залеза и ще осъзнаят, че са останали само тези като тях. Тоест най-добрите в убиването и криенето. И тогава всички ще се кротнат и ще зачакат залеза. Всеки, който се движи, ще е лесна плячка за засада. Затова първата ни цел е да прекосим Камлад и да се вмъкнем в следващия район преди обед. След това ще сме на няколко часа от Делмат-Ама. Бялото контролира тази част и там ще можем да изчакаме в безопасност и да разберем какво означава това клане.