Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Аз съм същият човек. Боговете ми дадоха дълъг живот и изглеждам все още така, както когато се ожених за нея. Тя беше майка на първия ми син и още скърбя за нея.

Старецът се обърна към един от младите воини.

— Върви при Калиане и кажи, че от цуранските земи е пристигнал важен човек. Той е наш роднина. Аз гарантирам за това.

Младежът кимна и излезе.

— Миламбер от Събранието, разкажи ми тази история.

Пъг въздъхна, защото рядко се връщаше към тези спомени.

— Когато бях момче, цураните нахлуха в моите земи и бях взет в робство от клана Шинцаваи. Там срещнах Катала, която бе заловена при един граничен набег. Запознахме се… — той започна да разказва историята и скоро стана ясно, че спомените му са все така ясни и образът на първата му жена не е избледнял с времето.

Когато приключи, повечето воини подсмърчаха, защото за тях не беше срамно да изразяват емоциите си. Малко след това се завърна пратеникът.

— Калиане те приветства с добре дошъл, Миламбер от Събранието.

Пъг се надигна и излезе от кръчмата. Тръгна след водача си по пътечката, която водеше към широка поляна. Там бяха издигнати кожените шатри на съвета. От топлите извори се издигаше пара и се носеше лека металическа миризма.

В нощта се чуваха птичи песни. Пъг си спомни, че колкото и чужд да му се струваше Келеуан, го беше приел за свой дом за почти осем години. Тук беше срещнал жена си и тук се бе родило първото му дете. А след години съпругата му се бе върнала тук, за да умре от неизлечимата болест.

Стигнаха до древна дървена постройка, мястото за заседаване на съвета.

Вътре го очакваха четиридесетина вождове. В центъра стоеше възрастна жена със сплетена на две плитки побеляла коса. Носеше проста червена вълнена рокля, а на главата й имаше меден обръч с украса от скъпоценни камъни. Вождовете бяха облечени с домашнотъкани дрехи, а в косите им имаше пера. Въздухът беше задимен от факлите по стените и огнището в центъра.

— Добре дошъл, Миламбер от Събранието — каза един възрастен мъж вдясно от Калиане. — Аз съм Вахопа и имам честта да домакинствам на тазгодишния съвет. Поздравявам те.

— Аз съм Калиане — каза жената. — Искал си да говориш с мен?

— Да. Нося ви предупреждение и надежда — и започна да обяснява бавно. Тези хора не бяха глупави, но концепциите, за които говореше, бяха сложни даже за магьосник. Все пак те го изслушаха търпеливо и без да го прекъсват. — Ще има проход, който ще прехвърли колкото хора успеете да съберете тук до седмица. Вземете добитъка, оръжията и инструментите си. Новият свят ще изисква много, но и ще ви предложи много.

— Разкажи ни за това място, Миламбер.

— Има широки степи, дълбоки езера и сини океани. Планините докосват небето, а в долините може да се отглежда свободно добитък. Има много дивеч и риба, и никой не живее там.

— Но ти си цуранин и твоите хора ще се преместят там. Защо ще искате да споделите тези земи с враговете си? — попита подозрително един вожд.

— Не съм цуранин. Аз съм Пъг от Крудий, пленен по време на войната с Мидкемия. Аз освободих турилските воини на Големите игри и разруших арената. Аз бях женен за вашата сънародничка Катала, един от чиито наследници срещнах преди малко в града. Ще вземем на новия свят всеки, който иска да живее. Вече говорих с тюн — това предизвика гневни възгласи, защото тюн бяха по-голяма напаст за турилците, отколкото за цураните. — В момента други говорят с чо-джа и джуджетата отвъд морето — в гласа му се надигна страст. — Мара от Акома дойде при вас, търсейки път към Чакаха. Тя е родоначалничката на сегашната императорска династия. Живяхте цял век в мир с цураните, като се изключат дребните стълкновения, които не са по-лоши от клановите ви вражди. Този свят, за който говоря, е широк и ще сте далече от останалите. Ако искате, може да не се срещнете с цураните още столетие.

Някои от вождовете кимнаха, сякаш това беше добро нещо.

— А може да постигнете съглашение, което да трае поколения. Но това няма да се случи, ако не напуснете тези земи. Смъртта приближава бързо и ще се спусне внезапно.

Калиане се изправи.

— Ще говоря с този Велик насаме — тонът й показваше, че не се нуждае от позволение. — Ела с мен навън, Миламбер.

Той я последва. Щом излязоха, тя го поведе към най-големия извор в околността.

— Мнозина няма да ти повярват, Миламбер. Ще решат, че това е цурански заговор. Да ни махнат от тези земи и да ни пратят на смърт.

Пъг беше уморен. Беше изтърпял изпитания като никой друг смъртен и въпреки магията на Банат беше съвсем изтощен. Пое си дълбоко дъх и заговори: