Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— За Мишел ли говорите, или за сестра ми? — попита все по-нещастният Серван.

— И двете се чудесни, но не му обръщай внимание — каза Тад и посочи Джоми. — Той задяваше сестра ти само за да те дразни.

— Не е вярно! Тя наистина е прекрасно момиче — запротестира червенокосият младеж и се намръщи шеговито към Серван. — Чак се чудя как може да имате едни и същи родители.

— Достатъчно — сряза ги Дашър. — Кажете за Мишел!

— Ах, да. Мишел е прекрасна, но… амбициозна — започна Джоми. — Може да се каже, че си търси високопоставен съпруг.

— Точно така — съгласи се Серван.

— А никой не би бил по-високопоставен от внука на херцога на Риланон — добави Зейн. — Но преди това… беше по-отворена към ухажорите си.

— Така че всички се насладихме на… нейната компания — довърши Тад.

Джим се намръщи и се изчерви.

— Кога?

— Във вторник — каза Джоми. — След петъчния прием.

— В понеделник — обади се Тад.

— Вярно ли? — попита Джоми. — Мислех, че съм първи.

— Не, аз бях.

Джоми се обърна към Зейн.

— Ами ти?

— В четвъртък.

Джим сякаш напълно щеше да загуби контрол.

— Искате да кажете, че и тримата…

— Четиримата — обади се Серван и всички го погледнаха. — В сряда.

Джоми стисна Дашър за рамото в импровизиран приятелски жест.

— Виж нещата от добрата страна, Джим. Спестихме ти сериозен срам. Който се ожени за нея, ще е обект на постоянни подигравки. Не бива да го позволяваме на внука на херцога, нали?

Джим ги огледа и започна да се успокоява. По принцип не беше идеалист, но си беше изградил прекрасен образ за Мишел. Призна пред себе си, че е по-добре да се осъзнае навреме, и поклати глава.

— Жени…

— Да — отвърна Джоми.

Продължиха да крачат напред.

— Нали знаете какво казват монасите от университета? — обади се Тад.

Останалите трима младежи бяха чували израза много пъти и отвърнаха в хор:

— Жени! Не можеш с тях, но не можеш и без тях.

Джим изръмжа. Много добре знаеше, че монасите на Ла-Тимса дават клетва за целомъдрие.

— Май ще си се придържам към курвите.

— Доколкото познавам благородничките от Ролдем, сигурно ще ти излезе доста по-евтино — обади се Серван.

— А и ще те лъжат по-малко — допълни Зейн.

— Хубаво си говорим, но как ще проследим армията? — попита Джоми.

Джим посочи разпилените край пътя вещи.

— Ще гледаме какво изхвърлят.

— Дано дасатите не правят същото. Не горя от желание да се натъкнем на ариергарда им — каза Тад.

Разговорът замря.

— Онази мелодия, дето си я тананикаше магьосникът… — каза по едно време Джим.

— Какво? — попита Серван.

— Сетих се коя е! Една мръсна песничка от кръчмите на Порт Викор.

— Е, и? — рече Тад.

— Откъде един Велик ще знае пиянските песни на моряците от Мидкемия?

Никой не можа да предложи отговор.

Лесо Варен беше доволен, макар да не можеше да обясни защо. Голяма част от живота му бе диктувана от необясними импулси и отдавна беше спрял да се притеснява. Всичко бе започнало с намирането на онзи амулет преди много години и последвалите сънища. Беше го захвърлял два пъти и после бе пилял години, за да си го върне. А след като го унищожи, мислеше единствено как да събере парчетата и да го възстанови, като уби в процеса половин дузина бижутери. В този амулет имаше нещо…

Проклетият пират Мечката го носеше, когато загина, и сега той бе изгубен в Горчивото море. Въпросният амулет бе позволил на Лесо да хвърли пръв поглед на чудесните възможности. Как животът и смъртта са неразделно свързани и как няма по-могъща сила от живота, преминаващ в смърт.

Така и не можа да го открие повече, въпреки че претърсва морето дълги години… Ето, пак почваше да се отплесва.

Беше сигурен, че тук са намесени божествени сили, защото не можеше да се спре, щом си наумеше нещо. На няколко пъти бе срещал сериозни препятствия, но някак си се измъкваше.

Варен гледаше лежащите из околността тела. Може би затова се чувстваше добре. Тук имаше толкова смърт, че успяваше да източи оттук-оттам остатъчен живот.

Дасатите бяха като деца по отношение на некромантството. Доста могъщи, но нямаха никакъв финес и пилееха много енергия. Поне от техните остатъци бе успял да събере толкова мощ, че вече вървеше без жезъл. Тялото на Винтаката определено не беше никак добро. Само да си намереше добро убежище и щеше да започне подготовка за обсебване на ново тяло. Зачуди се какво ли ще постигне с мащабните кланета на нашествениците.

Зачуди се защо изпитва желание да се срещне отново с дасатите. Първоначалният им контакт беше добър, но след установяването на първия купол и след като им бе предал Миранда, бяха станали негостоприемни. Последния път дори бяха проявили желание да проучват него. Сигурно не бяха доволни, че бе убил двама жреци на излизане от сферата.