Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Но поне не си беше загубил времето. Вече знаеше, че разполага с познания за некромантството, за каквито те дори не можеха да мечтаят. Точно сега щяха да са му от голяма полза, защото насреща му се носеше дасатски патрул.

Той посегна за искрица от гнева, който таеше, провери голямото количество виталност, което бе складирал, и зачака. Дванадесетимата воини се приближиха бавно — може би се чудеха защо човекът не бяга, а ги очаква спокойно.

— Здравейте — каза Варен на приличен дасатски. Беше го научил, докато преговаряше с жреците.

Водачът им го посочи с меча си.

— Ти разбираш нашия език?

Лесо въздъхна театрално.

— Ама че сте досадно очевидни — от ръката му се изстреляха дванадесет лъча зеленикава енергия и обвиха главите на воините. Те хвърлиха оръжията си и започнаха да дерат лицата си с нокти.

След момент всички се бяха свлекли от седлата и агонизираха на земята. Варен усещаше как жизнената им енергия минава по пипалата и попива в него. За всеки случай постъпи по същия начин и с варнините. Когато всичко около него рухна мъртво, на лицето му се изписа усмивка.

— Е, това беше освежаващо.

Затананика си отново и продължи към Черния купол.

Пъг беше съвсем изтощен. Не се бе чувствал така дори след завръщането си от втората реалност. Отварянето на разломи беше достатъчно трудно дори при нормални обстоятелства, а сега ситуацията беше критична.

Той си пое дъх и кимна на Магнус. Синът му все още не се беше възстановил от пътешествието, но бе пожелал да тръгне с родителите си, за да помогне с каквото може.

Магнус го издигна във въздуха, за да може да огледа хилядите бежанци, които се стичаха в равнините. В далечината, на север, се извисяваше Черният купол. Беше се уголемил почти двойно за последния ден. Пъг пресметна, че вече покрива два големи града и множество селища по реката и в северните степи. Върхът му се губеше в облаците и приличаше на надвиснала черна стена.

Той махна на Магнус да го смъкне.

— Може ли да направим още нещо? — попита Миранда.

— Не. Може да отворим още един-два разлома в далечния запад, но там вече няма много хора — Пъг въздъхна. — Остава ни да чакаме и да гледаме колко ще успеят да преминат, преди да затворим портала.

Магнус погледна в далечината.

— Сферата ще ни достигне след два или три дни.

Пъг се обърна към най-големия разлом. Хората се стичаха към него, уморени и гладни, опашката беше дълга няколко мили. Беше им наредил да не спират в долината от другата страна, защото тя бе твърде тясна, за да поеме толкова бежанци. Освен това скоро хората щяха да са твърде уморени, за да се отдалечават, след като преминат.

— Спрете ги за няколко минути — каза той на Магнус.

Синът му се обърна към гвардейците и те спряха движението на опашката. Веднага сред иначе дисциплинираните цурани се надигна мърморене и оплаквания.

— Следващия път ще избухнат безредици — каза Миранда.

Пъг кимна.

— Колко успяха да преминат? — попита тя.

Съпругът й поклати глава.

— Около двеста хиляди. Плюс още стотина от вчера.

— Колкото населението на един голям град.

— Достатъчно за започването на нова цивилизация — обади се Магнус.

Опитваше се да повдигне духа им.

— Стига да нямат нищо против да живеят две-три поколения в кирпичени коптори — тя видя, че в далечината почват да светват огньове. Първо на изток, а после и на запад. — Толкова са много. Може би малко храна и почивка ще им се отразят добре.

— Ще дойдат още милиони — каза Пъг. — Повечето няма да оцелеят.

— Не може да сме сигурни, татко — намеси се Магнус. — Ще отворя портал към новия свят. Ще прелетя няколко мили и ще отворя още един…

— Имаме вече шест в онзи район. Ще им трябват седмици да се открият и да установят някаква комуникация — Пъг се огледа. — Скоро трябва да изпратим Небесната светлина.

— Той ще тръгне ли? — попита Миранда. — Беше решен да остане последен, като говорих с него.

Магнус се усмихна.

— Ще трябва да се пребори с генерал Аленбурга за тази чест.

— Няма значение — отвърна Пъг тихо. — Последен… — огледа огньовете, които вече се бяха появили и около тях. — Който чака да остане последен, ще загине, Магнус.

Синът му не каза нищо.

Варен вървеше по пътя и гледаше извисяващата се сфера, която сякаш никога нямаше да достигне.

— Да, наистина е голяма.

През последния час беше унищожил още четири дасатски патрула. Но щом изкачи едно възвишение, видя поне стотина дасати и реши, че ще са му много. Нямаше да е зле да има подръка някои от старите си играчки от лабораторията, която бе изградил в цитаделата на Каспар. В крайна сметка призова една илюзия, която не бе опитвал от години. Беше стар и лесен номер. Всеки цуранин щеше да се спре и да погледне изсъхналия дъб, но дасатите нямаха представа, че подобно дърво не се среща на този свят. Той ги изчака да се отдалечат и премахна илюзията.