Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Къде сме?

— Тад гледа последно картата — каза Зейн и се обърна към доведения си брат. — Къде сме?

Русият младеж разпери длан, като пръстите му сочеха надолу.

— Това е хребетът зад нас — каза и посочи средния си пръст. След това показа безименния. — Останалите тръгнаха натам. Трябва да отидем при тях.

— Само че помежду ни има няколко хиляди дасата — обади се Серван.

— Чакайте, имам идея — намеси се Джим Дашър.

Той беше дошъл със съобщение за лорд Ерик и също бе зачислен към щаба с ранг на капитан.

— Каква? — попита Джоми.

Крадецът посочи на югозапад.

— Дасатите отиват натам.

— Да — потвърди Тад.

— Значи ние трябва да тръгнем на североизток. Ще пресечем долината и ще минем от другата страна, след което ще настигнем генерала.

— Чудесна идея — каза Джоми. — Но забравяш едно нещо.

— Какво?

— Всички останали са на коне. Ние сме пеша. Никога няма да ги настигнем.

— Не и ако стоим тук и се караме — намеси се Зейн. — Предлагам да послушаме Джим. Генералът все някога ще установи нов щаб. Ако следваме отстъплението, все ще ги настигнем.

Никой нямаше по-добро предложение и младежите заизкачваха склона, по който преди малко се бяха спуснали. Приклекнаха на самия хребет и се заослушваха. Не се чуваше тропот на ездачи, но пък дасатите често изпращаха тилови патрули, които да залавят криещите се.

Джим понечи да се надигне, но чу нещо, даде сигнал на останалите да не мърдат и се заслуша. Някой си тананикаше!

Крадецът надникна и видя на пътя самотна фигура. Носеше робата на цурански магьосник и си подсвиркваше.

— Кой е пък този? — възкликна Джим.

Останалите се надигнаха да погледнат.

— Тоя пее ли? — попита Джоми.

— По-скоро си тананика — поправи го Джим. — При това високо.

— Да отидем при него? — предложи Зейн.

— Не — включи се Тад. — Щом е магьосник, може сам да се грижи за себе си. А и вижте накъде е тръгнал!

Мъжът се насочваше извън „безопасната“ зона. Всеки отвъд тази граница рискуваше да се озове в Черния купол при следващото му разширяване.

Младежите изчакаха магьосника да се отдалечи и се спуснаха в долината.

— Доколкото видях, генералите тръгнаха натам — каза Джоми и посочи на югоизток.

— Тогава след тях — отвърна Джим Дашър. — Знаете ли, започна да ми писва.

— Кое? — попита Серван.

— Войната? — предположи Тад.

— И тя също — отвърна Дашър. — Но говорех за цялата служба на Короната.

— Никой не те е карал насила — обади се Зейн.

— Не е точно така.

— Кой? — полюбопитства Джоми.

Джим сви рамене.

— Сигурно вече сте се досетили, че не съм обикновен крадец от Крондор.

Джоми се засмя.

— Досетихме се, след като цъфна с кралска заповед за лорд Ерик. Не мисля, че карат обикновените крадци да се метнат през най-близкия разлом и да участват във войни на други светове.

— Ами… всъщност дядо ми ме вкара в „семейния бизнес“, ако мога така да се изразя.

— Не ни карай да гадаем — обади се Серван. Познаваше Джим от доста време и бе убеден, че е изпечен лъжец.

— Дядо ми е лорд Джеймс Джеймисън, херцог на Риланон.

Джоми се засмя.

— Страхотна история.

— Говоря сериозно — Дашър вдигна едно камъче и го хвърли по отсрещните скали. — Писна ми да рискувам живота си и да се занимавам с главорези, комарджии и курви. Готов съм да се установя някъде и да създам семейство.

— Ти? — продължи да се хили Джоми. — И семейство?

— Да — Джим започна да се дразни. — Даже съм си харесал момиче.

— Това трябва да се чуе — обади се Серван. — На коя от благородничките в Кралството е хвърлил око внукът на херцога?

Всички младежи избухнаха в смях.

— Ако искате да знаете, говоря за лейди Мишел де Фрашет, дъщеря на граф Монтагрен.

Смехът спря.

— Сериозно ли? Мишел? — попита Серван.

— Да, защо?

Четиримата бивши студенти се спогледаха и Джоми се обърна към Тад.

— Ти му кажи.

— По-добре ти, Джоми — обади се Зейн.

— Не. Мисля, че трябва да си ти, Тад. Ти беше първият… — Джоми хвърли поглед към Дашър, — който танцува с нея.

— Така е — отвърна Тад рязко. — Но ти… танцува с нея най-много.

Джоми въздъхна и спря.

— Виж, Джим. Ние всички имахме удоволствието… да я опознаем. Случи се на кралския прием в Ролдем, когато ни дадоха рицарски звания — младежът се усмихна и добави: — Там се запознах и с прекрасната сестра на Серван.

Серван започна да се мръщи.

— Тя е… — започна Тад.

— Чудесно момиче — обади се Зейн. — Наистина.