Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Четиримата търговци отстъпиха назад, а Джакам посегна към дръжката на меча.

— Предупреждение ли?

— Да. Пригответе се за пътуване. Скоро от съвета ще дойде вест, че народът ви трябва да напусне тези земи.

— Какво? Нима цураните отново се опитват да завладеят земите ни?

— Не — отвърна Пъг тъжно. — Те също се махат. На този свят ще се появи нещо ужасно и всички трябва да бягат. Знайте, че колкото по-рано се приготвите, толкова повече неща ще можете да вземете с вас.

Джакам щеше да зададе още въпроси, но Пъг знаеше, че няма смисъл от разговори. Погледна към един далечен хребет и се пренесе там. Това беше стар метод за пътуване, който бе усвоил от едно време — да скача на етапи, докъдето му стига погледът. Беше уморително, но ефективно, защото повечето магьосници, без Миранда и Магнус, не можеха да се пренесат на място, което не са виждали.

Стигна до целта си по свечеряване, точно както бе предположил. Видя множеството огньове по хълмовете около топлите извори и тръгна към града.

Тасдано Абеар беше класическо турилско селище с кирпичени къщи. Само странноприемницата беше от камък. Над града имаше дървен форт, чийто дълбок ров бе пълен с бодливи храсти и трънаци. Турилците не бяха завладявани никога, защото отказваха да загинат, защитавайки конкретно парче земя. Това укрепление беше създадено с цел да осакати неприятеля и да бъде изоставено, а не да издържа на продължителна обсада. Планинците смятаха всички плата и долини за свой дом и не се притесняваха много къде ще отсядат от сезон на сезон. Подобен град можеше да процъфтява десетилетие и после да изчезне, когато хората се преместеха да търгуват другаде. Все пак дългогодишният мир беше дал ефект и полуномадският народ бе започнал да се установява на определени места.

Клановете предявяваха претенции за различните земи, но на вътрешно ниво не беше много ясно кое на кого принадлежи. Повечето семейства имаха кръвна връзка и рядко се стигаше до открита вражда, но често се случваше да се ступат.

Пъг влезе в кръчмата и се огледа. Както очакваше, беше пълно с млади воини, дошли с водачите на клановете. Настроението беше празнично, но с толкова много младежи от различни семейства боят винаги висеше на косъм.

Турилците говореха много, за разлика от мълчаливите цурани. При тях обидата беше форма на изкуство. Целта беше да си максимално шумен и груб, без да започваш бой.

Пъг намери едно свободно място в ъгъла и седна. В цялото помещение се бе възцарила тишина. Дори най-старите воини не помнеха някога в кръчмата да се е появявал Велик.

— Да не си се загубил? — обади се един от по-възрастните, очевидно пиян. Беше червенокос здравеняк с румени бузи и увиснали мустаци. Носеше очукана медна огърлица, която блестеше на светлината на факлите. На бедния откъм метали Келеуан това беше доста ценно бижу.

Пъг поклати глава.

— Не мисля.

— Значи знаеш къде си?

— Това е долината Сандарм, нали?

— Да.

— Град Тасдано Абеар?

— Точно така.

— А там на хълма заседава Конфедерационният съвет?

— Да.

— Значи не съм се изгубил.

— Предполагам, че няма да възразиш, ако попитам какво правиш тук, цуранино?

— Трябва да говоря със съвета и по-специално с Калиане.

— Аха, Калиане значи?

— Да.

— Ами ако тя не иска да те види?

— Ще поиска.

— И защо така?

— Защото нося вест, която със сигурност ще иска да чуе.

— Тогава защо стоиш тук, ти дребна, противна мусонга, а не изтичаш да й кажеш каквото трябва? — мъжът говореше за един особено глупав вредител, който ровеше по нивите и бе кошмар за фермерите.

— Защото, глупав сине на преяла нийдра и окаляно балу, ще е проява на лошо възпитание, ако отида без покана — Пъг говореше за товарния добитък и едно доста глупаво, но развъждано за месо животно. — Щеше да го знаеш, ако майка ти беше родила поне едно дете, което да различава деня от нощта. Или ако боговете ти бяха дали половината акъл на чувал с камъни. Нарича се „добро възпитание“.

Близките воини избухнаха в смях. Цуранинът не само говореше приличен турилски, но и обиждаше със стил.

Червенокосият не знаеше да се засмее ли, или да се обиди. Пъг продължи:

— Бъди добър домакин и попитай Калиане дали ще приеме Миламбер от Събранието, някогашен съпруг на турилката Катала.

В кръчмата отново настъпи тишина. Един от възрастните мъже в ъгъла стана и се доближи до Пъг.

— Как е възможно?! Катала е моя роднина, която е умряла, преди да се родя, а ти си още млад. Всички сме чували, че е била женена за черноризец.