Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Калеб! — и зачака синът му да се появи.

Хората бягаха с писъци от огромната орда яздещи варнини дасати. Явно жреците бяха преодолели проблема със защитата на ездитните животни, който ги бе спрял в началото на войната, и сега Черният купол бълваше отряд след отряд. Цуранската съпротива беше безполезна. Защитниците успяваха да забавят настъплението с цената на живота си, но дасатите като че ли имаха нова цел — опитваха се да пленят колкото се може повече цурани и да ги отведат в Черния купол.

Миранда стоеше до Аленбурга и наблюдаваше сферата, която вече закриваше хоризонта.

— Мисля, че за последния час се увеличи с още една миля.

Аленбурга въздъхна.

— Няма смисъл да жертвам живота на войниците. Трябва да има друг начин.

— Опитах всяка магия, с която разполагам, както и останалите членове на Събранието. Загубихме повече от двеста магьосници. Оцелелите почват да губят надежда.

— Ако нямаш някакво чудо в резерв, мисля, че е време да кажем на императора да започне евакуация.

— По-добре ще е да му го кажеш лично.

Аленбурга погледна Каспар и той кимна, а Ерик фон Даркмоор каза:

— Отивай. Ние ще държим нещата под око.

Генералът се обърна към Миранда.

— Отведи ме при него.

Тя сложи ръка на рамото му и след миг двамата се озоваха в старото имение на Акома. Гвардейците понечиха да извадят оръжия, но ги познаха и застанаха от двете им страни като ескорт.

В къщата ги очакваше първият съветник Чомата.

— Генерале. Велика — беше хилав старец с оплешивяваща глава и сякаш не беше спал от дни. — Вести ли ни носите?

— За императора. Боя се, че не са добри.

— Той ще ви приеме веднага.

Владетелят вечеряше сам в покоите си. Аленбурга и Миранда се поклониха.

— Нося лоши вести, ваше величество — генералът бързо предаде оценката си за ситуацията и предположението си колко време ще трябва на дасатите, за да стигнат до имението.

— Няма да изоставя народа си — каза спокойно императорът. — Колко хора успяхте да евакуирате?

Миранда усети как сърцето й прескача.

— Само около двадесет хиляди, ваше величество.

— В империята живеят милиони… А помислихте ли въобще за чо-джа?

Миранда осъзна, че ги е забравила. На Келеуан имаше няколко интелигентни раси, като на Мидкемия, но тук отношенията бяха различни. Тюн живееха на север и бяха постоянна заплаха за гарнизоните с непрестанните си набези и нападения. Чо-джа бяха насекомоподобна раса, като всеки кошер се управляваше от царица, но разполагаха с някаква телепатична комуникация. За другите раси не знаеше много. В Изгубените земи имаше дивашки племена на джуджета, а на островите отвъд западното море живееше гущероподобен народ.

— Ваше величество, аз съм смъртна и моите способности си имат граници. Първата ми мисъл беше да победя тези чудовища, заплашващи нашите светове. Сега се мъча да спася народа на цураните. Какво ще повелите да направя с останалите?

— Аз мога да помогна — чу се глас зад тях.

Миранда рязко се обърна… и се хвърли в обятията на съпруга си.

— Толкова се притеснявах… — Пъг знаеше, че никой смъртен нямаше да чуе подобни думи от съпругата му. — Магнус?

— Добре е. В безопасност на нашия остров.

Тя подсмръкна.

— Благодаря на боговете. А Накор?

— Не — отвърна той тихо и тялото му се напрегна.

Миранда остана в прегръдките му за момент, след което си пое въздух и се обърна към императора.

— Въпреки това прекъсване ще продължа да настоявам да се прехвърлите на Мидкемия, господарю.

— Това няма да е необходимо — намеси се Пъг.

Всички погледи се насочиха към него.

— Какво говориш, Миламбер? Можеш ли да победиш дасатите?

— Не — отвърна Пъг, без да възразява срещу цуранското си име. — Но ви намерих убежище.

— Убежище ли?

— Приятен свят. Може да се каже, че е дори по-гостоприемен от Келеуан. Има гори и долини, големи морета с красиви плажове, планини и пустини. Има много дивеч и добри места за земеделие и издигане на градове. Освен това е съвсем празен.

— Миламбер, няма ли друг начин? — Сезу за пръв път позволи на императорската маска да се смъкне и под нея се видя един объркан и несигурен млад мъж.

— Иска ми се да имаше, ваше величество. Де да можеше да победим този Господар на ужаса… но не можем. Само ще го разгневим, а за да спасим останалите светове, Келеуан ще… — беше му трудно да произнесе очевидното. Този свят трябваше да бъде унищожен, за да се попречи на Мрачния да проникне в първата реалност. — Келеуан трябва да бъде изоставен. Това е единствената надежда за вашия народ.