Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Дробовете на Пъг изгаряха от болка, но тя намаляваше с всяко вдишване. Надигна се и видя, че синът му отново изглежда като човек. Магнус изстена и се закашля, но след малко също успя да се изправи. Маскировката им бе изчезнала окончателно.

— Къде сме? — попита Магнус.

Пъг се изправи на отмалелите си крака и се огледа.

— Познавам това място! Ние сме в подземието…

— Но над нас няма нищо — прекъсна го синът му.

— Знам, но някога това беше най-долното ниво на арената в Свещения град.

— Нима сме на Келеуан?

— Очевидно — Пъг се огледа. — Като се има предвид, че двата свята са еднакви, има логика, като сменим реалността, да останем на същото място — той посочи разрушенията наоколо. — Дасатското нападение е било наистина унищожително.

В гърдите и главата му избухна болка и щеше да падне, ако синът му не го бе подхванал.

— Татко, какво има?

— Банат. Напомня ми, че трябва да се приберем на Мидкемия.

— Можеш ли да отвориш разлом, или трябва да ни отнеса до Събранието?

— Ще отворя разлом, докъдето трябва — каза Пъг, въпреки че беше съвсем изтощен.

Той затвори очи, а Магнус огледа останките на голямата арена на Кентосани. Камъните наоколо все още излъчваха следи от магически конфликт. Тук се бе водила битка, в която магьосници и духовници от различни ордени се бяха опитали да спрат дасатите. Явно докладите бяха верни. Нападателите бяха унищожили голям брой цурани, почвайки от Великия съвет. Според данните имаше поне петдесет хиляди загинали. Ако се съдеше по разрушенията, жертвите сигурно бяха повече. Опустошенията наоколо бяха предизвикани от цуранска магия, а не от некромантските практики на дасатите. Явно група магьосници бе помела този район заедно с противника. Магнус реши да се издигне във въздуха и да огледа по-добре, докато баща му се приготви.

Скоро съжали за идеята си. Целият център на Свещения град беше в руини. На някои места все още бушуваха пожари и никъде не се мяркаше и следа от живот. Вятърът носеше лека миризма на гнило, защото имаше много непогребани трупове. Мършоядите бяха свършили работата си преди дни, но отдалече си личеше, че това вече е мъртъв град.

Обзе го отчаяние. Наистина ли можеха да попречат на Мрачния да достигне този свят?

Спусна се надолу тъкмо когато баща му привършваше със заклинанието. Във въздуха се появи сив овал с размерите на врата.

Пъг мълчаливо пристъпи в разлома. Магнус го последва.

Когато баща му и брат му се появиха през разлом в кабинета, Калеб скочи. Пъг се строполи на пода. Магнус също едва стоеше прав и се наложи да се подпре на стената.

— Майка ще се зарадва да ви види — каза Калеб и клекна до баща си. — Стига да не й умрете в ръцете, преди да се върне.

Магнус се усмихна. Обичаше мрачното чувство за хумор на брат си.

— И аз се радвам да те видя, братко.

Пъг почти беше изгубил съзнание и се наложи да го вдигнат.

— Лошо ми е от прехвърлянето.

Магнус се чувстваше зле, както при първите си стъпки на Делекордия.

— Намери лечител — нареди Пъг на Калеб. — Нямаме никакво време. Не можем да се възстановяваме с дни.

— Веднага ще повикам. Но докато дойде, настоявам да легнете.

Двамата от учениците отведоха Магнус до стаята му, а Калеб сложи баща си да легне и отиде за лечител.

Пъг почувства изгаряща болка в главата и се изви в агония.

До леглото му се появи мъж.

— Извинявай — беше нисък и кривокрак, с оранжева роба. На рамото му висеше торба. Махна с ръка и болката и умората на Пъг изчезнаха.

— Накор? — възкликна магьосникът.

— Не съвсем. Но реших, че ще предпочетеш този образ пред останалите, които използвам обикновено. Освен това ще ни спести доста въпроси, ако се появи някой.

— Банат?

Мъжът се поклони.

— На твоите услуги, Пъг. Или по-точно, ти си на моите. И имаш още задачи, макар че се приближаваме към края.

Пъг се надигна. Имаше чувството, че е почивал с дни.

— Какво направи?

— Спасих света, както и голяма част от вселената, ако всичко се развие по план — каза богът с образа на Накор. — Не приличаш на нищо, магьоснико, а имаш още работа. Почисти се, а аз ще ти обясня някои неща.

— Още лъжи и манипулации?

— Естествено, но за момента мисля да се огранича до истината, защото точно сега ще ми свърши най-добра работа.

— Истината?

— Да, магьоснико. Този път ще чуеш истината.

Пъг слушаше.

— Няма полза да се бърза, но сега времето ни натиска. Все пак след всичко, което изтърпя през годините…