Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Мъжете пищяха от болка и ужас, защото Черният купол се бе увеличил внезапно с един гигантски спазъм. Преди момент се намираше на половин миля, а в следващия се издигаше на метри от щаба на Аленбурга. Миранда бе успяла да издигне щит, но се оказа твърде късно.

Писъците престанаха почти мигновено. Войниците, които се намираха в подножието на хълма, бяха разполовени от уголемяването на купола. Ръбът на сферата беше осеян с кървави петна и части от тела.

— Трябва да се изтеглим! — изкрещя Миранда.

Генерал Аленбурга се отърси от вцепенението, в което бе изпаднал.

— Отстъпвай! — обърна се към четиримата капитани. — Тръгнете на юг. Близо до притока на реката има едно хълмче. Вземете колкото се може повече карти и ги занесете там. Каспар, Ерик, време е да тръгваме — след това погледна Миранда. — Мадам, няма да е зле, ако вие или някой от вашите магове ни осветли какво точно се случи.

Командирите на цуранската армия започнаха да отстъпват бързо, но без паника.

Миранда беше сигурна, че за известно време сферата няма да се увеличава, и понеже любопитството й бе възбудено, затвори очи и отпрати съзнанието си напред.

Отново се натъкна на магическата бариера, която я бе отблъснала предния път, и започна да търси начин да я заобиколи. Беше обсъдила проблема с неколцина магьосници, докато почиваха, и получи ценни идеи. Всъщност това не беше бариера, а заклинание, което трябваше да нарани или убие всеки нарушител. В такъв случай можеше да го контрира, стига да изтърпеше болката.

Призова менталната си сила и проникна през преградата. Моментално почувства остро пробождане. Потисна болката и направи заклинание, за да контрира атаката. След това погледна какво се случва в сферата. Отвращението от видяната сцена я накара инстинктивно да се свие. Почти щеше да припадне и побърза да изтегли съзнанието си от другата страна на бариерата.

След известно време осъзна, че Ерик фон Даркмоор се е навел над нея, и осъзна и че лежи на земята. Беше паднала.

— Добре ли си? — попита той спокойно насред целия хаос.

— Видях… — почна тя тихо, докато старият командир й подаваше ръка.

— Какво видя?

— Трябва…

— Какво?

Виеше й се свят и не можеше да се съсредоточи.

— Трябва да се махнем.

— В момента се изтегляме, за да се прегрупираме.

— Не. Трябва да се махнем от този свят.

— Миранда, какво говориш?

— Ерик! Те са отворили… Не знам как да го нарека. Не е точно разлом. По-скоро тунел! Проход между двата свята, който заема по-голямата част от сферата! — Миранда погледна към Черния купол, който се беше извисил като чудовищен мехур на повърхността на планетата. — Отворът на тази яма е само на стотина метра от ръба на сферата. Явно се разширява заедно с нея — тя затвори очи и вдиша дълбоко. — Повечето ти войници… сигурно са паднали в тази бездна или каквото е там.

— Богове!

— Ерик — Миранда се огледа и видя, че Каспар и Аленбурга вече са тръгнали. — Трябва да им кажеш. Трябва да евакуираме колкото се може повече хора. В това нещо има жреци, които зашеметяват попадналите вътре, а воините ги хвърлят в тунела… — тя затвори очи, сякаш опитваше да си спомни. — Те го хранят. Използват собствените ни войници, за да го направят по-силно!

Фон Даркмоор пребледня.

— И когато стане достатъчно силно, ще се разшири отново?

— Да — Миранда не можеше да намери точните думи. — Сферата ще расте… и расте… — гласът й отслабна, — докато не покрие целия свят.

— Не може да расте вечно.

— Няма да расте вечно. Просто проходът трябва да стане достатъчно голям, за да може нещо да премине…

— Какво нещо?

— Мрачният бог на дасатите.

Ерик погледна сферата. Беше успял да оцелее някак срещу армиите на Изумрудената кралица. Сега обаче се чувстваше безпомощен. Сякаш този път никой нямаше да оцелее.

Пъг и Магнус запушиха ушите си, за да се защитят от непоносимия шум. Накор се беше свлякъл на пода.

Цялата пещера се разтресе и мнозина паднаха от ръба с писъци. Накор се надигна и посочи.

— Гледайте!

Отгоре се спускаше въртящо се торнадо, подобно на гигантска фуния, и през нея падаха още тела. Пещерата се освети от ослепителен сребрист блясък. В края на фунията се появи гигантска дупка и през нея продължиха да падат тела.

— Това са цурани! — изкрещя Магнус.

Не можеше да сбърка броните и човешките черти на хилядите мъже, падащи през дупката. Господарят на ужаса потръпна и тялото му започна да трепери като развявана от вятъра коприна. От повърхността му започнаха да се издигат пипала от неприятно миришещ пушек, които се сливаха с тунела и засилваха мощта му.