Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— На Мидкемия — каза Магнус.

— Да. В онази пещера, в която прекараха… безброй години.

— Ами намереният от Каспар?

— Той беше оставен от Макрос по заръка на… този, който разработи целия план. Макрос бе поредният агент на боговете. Така че Бек е първото дасатско божество, което се завръща. За тези хора той е Кантас-Барат. На нашия свят е известен като Онан-ка.

— Богът на битките — каза Пъг.

— Изглеждаше правилният избор за този народ. Щастливият воин се връща вкъщи. Бек ще остане тук още малко, но дните му на смъртен свършиха. Той е погълнат от божеството в него. Младежът, когото срещнахме отначало, вече не съществува. Той е мъртъв отпреди да дойдем в тази реалност.

— Как успя да… вкараш дори малка частица от божество в него, Накор? — попита Магнус.

— Точно това е трудното за обясняване — дребосъкът посочи към гърдите си. — Имам нещо в себе си и понякога… то поема контрол. Някой път си спомням как то прави разни неща, трикове, които не знам. Друг път направо ме изключва. Събуждам се на друго място, някакви хора ми се сърдят, намирам нови неща в торбата си.

— Знаеш ли кой прави това? — попита Пъг.

— О, да — Накор се ухили. — И ти трябва да знаеш, защото ще се наложи да го върнеш.

— Кого да върне? — възкликна Магнус.

— Банат.

Пъг седна до Накор.

— Богът на крадците?

— Нашият бог на крадците — потвърди комарджията и посочи гърдите си. — Той не може да остане без съд, защото иначе ще загине. Или поне тази частица, която е в мен. А тя трябва да се завърне, заедно с наученото тук. Ще се наложи ти да си приемникът, докато се приберете.

— А защо не го върнеш сам? — попита Магнус.

Накор се усмихна.

— Защото аз няма да се върна. Моето време изтича — огледа широката пещера. — Странно място за умиране, нали? Поне ще си имам голяма компания, човешка и дасатска.

— Защо трябва да останеш, Накор?

— Защото ще се случи нещо много важно и трябва да се уверя, че всичко ще се развие по план. Имам достатъчно трикове, за да го изпълня, и след това… ще се свърши — той бавно се надигна и сложи длан на гърдите си. — Той може да отговори на въпросите ти. Вероятно ще реши, че ти дължи поне това. А може би няма — премести длан на гърдите на Пъг и магьосникът усети как нещо потича между двамата.

— Какво…?

— Сега ще си почина. Скоро ще трябва да направиш нещо много важно.

— Какво? — попита Пъг.

— Трябва да отидеш в пещерата в Новиндус и да кажеш нещо на талноите с пръстена или с кристала, който изработих. И двете ще свършат работа.

— Какво да им кажа, Накор? — Пъг помогна на приятеля си да седне.

Лицето на дребния комарджия внезапно се състари и се покри с бръчки.

— Трябва да отвориш разлом до Келеуан, близо до дасатския портал. След това им кажи, че е време да се прибират вкъщи.

— Трябва да намерим Мартук и да го накараме да ни върне — каза Магнус.

— Няма нужда — обади се Накор. — Ще ви каже същото, каквото и аз. Спрете да се напъвате толкова.

— Какво?! — възкликна Магнус.

Дребосъкът се усмихна.

— Баща ти разбира.

Магнус се обърна към Пъг, който едва сдържаше смеха си.

— Всичко е шега, нали, Банат?

„Понякога“ — отговори глас в главата му.

Пъг хвана ръката на сина си.

— С всичко, на което ни научи Мартук на Делекордия, ние започнахме процеса да се опитваме да сме тук. За да се върнем, трябва просто…

— Да спрем да се опитваме — довърши Магнус.

Пъг стисна здраво ръката му.

— Просто се пусни, Магнус — след това се обърна към стария си приятел. — Ще ми липсваш, мошенико.

— И ти на мен, магьоснико — Накор се прозя. — Краят наближава бързо. Това не е лошо. Уморен съм и имам нужда от почивка. Банат ме дари с много по-дълъг живот от нормалните хора, така че всъщност не се чувствам измамен — подпря гръб на облегалката на трона. — След малко ще пусна времето и пак ще стане шумно и неприятно. По-добре тръгвайте сега — вдигна ръка и вятърът се завърна внезапно.

— Пусни се, Магнус — каза Пъг на сина си.

Младият магьосник затвори очи, опитваше се да се отпусне.

— Все едно съм стискал юмрук цяла година. Не мога да си разтворя пръстите.

— Бавно. Пусни се бавно.

Двамата застанаха неподвижно, съсредоточени върху контрола на магията, която им позволяваше да останат във втората реалност. Внезапно почувстваха остра болка, сякаш в съзнанието им избухна огън. Дробовете ги заболяха и имаха чувството, че ги е ударил гръм.

Когато болката отшумя и успяха да отворят очи, видяха, че вече не са в пещерата. Намираха се в кратер, пълен с камъни и чакъл. Шумът и миризмата от ямата бяха изчезнали.