Морис Льоблан - Тайнственото око

Чакаше го нова несполука. Следствието, макар и да не можа да установи сериозни доказателства за съучастничеството на Арсен Люпен в кражбата, реши да пренесе съда, а с това и делото от Сен е Тоаз в Париж и го свърза със следствието, което изобщо се отнасяше за Арсен Люпен.

По такъв начин Жилбер и Вошери бяха преместени в затвора Санте. Впрочем там, както и в съдебната палата, разбираха много добре, че трябваше да се попречи на каквато и да е връзка между Арсен Люпен и задържаните. От началника на полицията бяха предписани цял ред дребни предпазни мерки, които най-стриктно се изпълняваха от неговите помощници. Денем и нощем изпитани агенти, които не се сменяваха, пазеха Жилбер и Вошери.

Арсен Люпен, който цели две седмици прави напълно безплодни опити да установи контакт със своите хора, беше принуден да отстъпи. Той го направи със скрита ярост и нарастващо безпокойство.

— Най-трудното нещо на всяка работа е — казваше той, — не как да завърши, а как да се започне…

С какво можеше да започне в дадения случай Люпен? По кой път трябваше да върви към целта?

Арсен Люпен съсредоточи мислите си върху депутата Добрек. Добрек бе истинският притежател на кристалната запушалка и навярно знаеше значението й и нейната стойност. От друга страна, отде Жилбер знаеше маршрутите и работите на депутата Добрек? По какъв начин го бе проследил? Кой му бе съобщил къде ще прекара вечерта депутата?

Веднага след обира на вила Мария-Тереза Добрек се беше преместил да презимува в парижката си квартира, наляво от площад Ламартин, в края на булевард Виктор Юго.

Люпен, предрешен на безработен възрастен рентиер с бастун в ръка прекарваше по цели дни по пейките на площадчето и булеварда.

Още първия ден той направи едно сериозно откритие. Двама преоблечени като работници силни мъже надзираваха къщата на Добрек. Когато депутатът излизаше, те мигом поемаха по следите му и се завръщаха, пак подир него едва привечер Нощем си тръгваха чак тогава, когато светлините на къщата гаснеха и целия дом потъваше в тъмнина.

Арсен Люпен ги проследи на свой ред. Това бяха агенти от Обществена безопасност.

— Я гледай, я гледай — каза си той, — ето едно неочаквано нещо. Значи Добрек също е под надзор…

На четвъртия ден, след като се стъмни, към тези двамата се присъединиха още шест души. Сред тях Люпен с учудване разпозна по ръста и маниерите знаменития Прасвил, бивш адвокат, бивш спортист, бивш изследовател и настоящ елисейски любимец, който по необясними пътища бе назначен за главен секретар на префектурата.

Арсен Люпен си спомни: преди две години Прасвил и Добрек открито се бяха сбили на площад Пале Бурбон. Причината за това и досега бе неизвестна. В същия ден Прасвил изпрати секундантите си, но Добрек отказа да се бие.

След някое време Прасвил зае поста главен секретар на префектурата.

— Интересно… интересно… — каза си замислен Люпен, като не преставаше да наблюдава маневрите на Прасвил.

В седем часа групата на Прасвил се поотдалечи към булевард Анри-Мартен. Вратата на градината, която се намираше от дясната страна на къщата, пропусна Добрек. Двамата познати на Люпен агенти тръгнаха след Добрек и се качиха в трамвая на улица Тетбу заедно с него.

Прасвил прекоси градинката и позвъни на вратата. Портиерката отвори веднага. Последва кратък разговор, след който Прасвил и другарите му влязоха в къщата.

— Незаконен таен обиск — каза си наум Люпен. — Елементарната вежливост изисква да ме повикат и мен. Присъствието ми е наложително…

Без да се колебае нито за миг, Люпен влезе в жилището, вратата на което стоеше отворена. Като минаваше покрай портиерката, Люпен каза с тон на човек, когото с нетърпение чакат:

— Там ли са господата?

— Да, в работния кабинет.

Планът му бе много прост. Ако го забележеха, щеше да се представи за доставчик на депутата. Но не се стигна до това.

Като премина през празния вестибюл, Арсен Люпен се озова в трапезарията, където също нямаше никой, но отдето през стъклената врата можеше да наблюдава Прасвил и петимата му другари. Люпен това и направи. Прасвил отваряше с шперцове чекмедже подир чекмедже. След това се зарови в книжата. Спътниците му преглеждаха библиотеката, като не пропускаха нито една книга.

— Очевидно търсят някаква хартия — помисли Люпен. — Може би и банкноти…

Прасвил извика:

— Ама че дяволска работа! Нищо няма да намерим…

Той обаче не се отказваше да търси, защото внезапно грабна четири флакона от един стар сандък за ликьори, извади запушалките им и ги огледа внимателно.