Морис Льоблан - Тайнственото око

— Я виж ти! — помисли Люпен. — Той също е тръгнал на лов за стъклени запушалки. Значи работата не опира до някаква дребна хартийка! Нищо не схващам…

Прасвил огледа още няколко вещи и каза:

— Колко пъти сте идвали тук?

— Шест пъти през последната зима — отговори му някой.

— И добре ли претърсвахте?

— Всяка стая в продължение на няколко дни. Тогава Добрек беше на предизборна обиколка.

— И все пак… и все пак… Прасвил пак попита:

— Добрек няма ли прислуга сега?

— Не, но си търси лакей. Храни се на гостилница, вратарката криво-ляво поддържа домакинството му. Тази жена е напълно предана.

Близо час и половина Прасвил търси настойчиво, като опипваше и най-малките дреболийки. После грижливо поставяше всичко на мястото му.

В девет часа в дома се втурнаха същите двама агенти, които винаги следваха Добрек по петите.

— Връща се! — извикаха те.

— Пеша ли?

— Пеша.

— Имаме ли време?

— О, да!

Без да бързат, Прасвил и хората от обществена безопасност излязоха, след като хвърлиха последен поглед върху стаята и се убедиха, че всичко беше на своето място.

Положението на Арсен Люпен беше критично. Ако излезеше, рискуваше да се сблъска с Добрек. Ако останеше, не можеше да се измъкне навън.

Той се огледа. Забеляза, че прозорците на трапезарията можеха да му позволят да излезе направо в градината, ако това се наложеше. Реши да остане. Предоставената му от съдбата възможност да се запознае по-отблизо с депутата Добрек, не бе за изпускане. Той зачака, готов всеки миг да се шмугне зад дебелата завеса на трапезарията. Чу се хлопане на врати. Някой влезе в кабинета и запали електрическото осветление. Люпен веднага разпозна депутата Добрек.

Добрек беше набит човек, с къса шия, широка сива брада, плешива глава и с черни рогови очила с дебели стъкла. Явно, имаше слаби очи.

Люпен разглеждаше енергичното лице на Добрек, четвъртитата му брадичка, мощната му снага. Юмруците на Добрек бяха масивни и покрити с косми, краката криви. Вървеше с превит гръб, като тежко се клатеше ту на едната, ту на другата си страна, и това го правеше да изглежда приличен на четирикрако животно. В лицето му особено се отделяше на очи голямото чело, набраздено от бръчки и грозно изпъкнали образувания, подобни на циреи.

У Добрек имаше нещо животинско наистина, отвратително, диво. Люпен си спомни, че в камарата него го бяха кръстили с прозвището „Горски човек“ не само защото се държеше настрана и не дружеше с колегите си, а и поради външността, маниерите, походката и мощната му мускулатура.

Добрек седна пред бюрото си, извади от джоба си лула, избра си измежду многото пакети тютюн един пакет Мериланд, разкъса бандерола, напълни лулата и я запали. После почна да пише писма. Но не му спореше, защото само след минута той захвърли работата си и се замисли, като съсредоточи вниманието си в една точка на бюрото. После грабна една кутия за марки и започна да я разглежда. След това премести няколко предмета, които Прасвил беше пипал и поразмислил, се захвана да ги изследва с очи, попипваше ги с ръце, навеждаше се към тях, сякаш някакви, известни само нему знаци му говореха нещо. Най-сетне Добрек натисна копчето на електрическия звънец, който се чу някъде долу, в преддверието.

Портиерката се яви само след миг.

Добрек я попита:

— Те идваха, нали?

Жената се колебаеше да отговори. Той настоя.

— Вижте, Клеманс, нима вие сте отваряли тази кутия за марки?

— Не, господине.

— Е, добре. Аз бях залепил кутията с тънка ивичка прозрачна хартия, сега тя е скъсана.

— Обаче, мога да ви уверя… — започна жената.

— Няма нужда да лъжеш — каза той. — Аз сам ви предупреждавах за тези посещения.

— Но…

— Но вие предпочитате да ядете от две чинии… Нека бъде така!

Добрек протегна ръка. В нея имаше банкнота от петдесет франка. Повтори:

— Те идваха, нали?

— Да, господине.

— Същите ли онези, които бяха тук пролетта?

— Да, и петимата… с един друг… който ги водеше…

— Едър?… Мургав?…

— Да.

Арсен Люпен забеляза как челюстите на Добрек се стиснаха. Добрек продължи:

— Това ли е всичко?

— После дойде още един, който се присъедини към тях… А после влязоха тези двамата, дето дежурят обикновено пред къщата…

— Останаха ли те в кабинета?

— Да, господине.

— Добре.

Жената излезе. Добрек продължи с кореспонденцията си. После, като протегна ръка, той взе от края на бюрото един бял лист, написа няколко знака отгоре му, след това го изправи, като че ли не искаше да го изгубва от погледа си. Така правеха силно късогледите хора. На листа имаше цифри. Люпен успя да види тази формула за изваждане: