Морис Льоблан - Тайнственото око

Без да се бави нито минута, Люпен разпечата писмото на Добрек до главния секретар на префектурата. То съдържаше следните няколко реда:

„Край самия ти нос, под ръката ти беше, Прасвил. Ти дори си се докоснал до него! Още малко, и той щеше да бъде твой… Но си много глупав. И като си помисли човек, че не са намерили никой друг, освен теб, за да ме погуби! Бедна Францийо! Довиждане, Прасвил. И внимавай. По-добре е да не те уловя. Защото ще стрелям.

— „Край самия ти нос, под ръката“ — повтори Люпен, след като прочете писмото. — Може би този хубостник пише самата истина. Най-елементарните и лесно достъпни скривалища са най-сигурни. Въпреки всичко, трябва да се разбере защо този Добрек се намира под такъв грижлив надзор, хубаво е да има сведения за него самия.

„Алексис Добрек, две години депутат от устието на река Рона, независим. Неопределени убеждения, но солиден авторитет между избирателите, благодарение на огромните суми, които харчи по време на изборите. Никакво състояние, но има къща в Париж, вили в Анжиен и Ница. Много влиятелен, обикновено постига онова, което иска, макар да не посещава министерствата и да няма нито приятели, нито познати в политическите среди.“

— Това е външната страна на въпроса — каза си Люпен след като прочете тази справка. — На мен ми трябва другата му визитка, интимната, полицейската, онази, която да ми представи личния му живот, онази, която ще ми позволи да правя по-свободни маневри в този мрак. Тогава ще се уверя, че ненапразно тъпча покрай този Добрек. Дявол го взел, времето си лети!

Една от квартирите на Люпен, в които той живееше в този си период, се намираше на улица Шатобриан, край Триумфалната арка. Там той беше известен под името Мишел Бомон. Убежището представляваше доста комфортно помещение. Служеше му преданият Ахил. Работата на слугата Ахил се състоеше в събиране на информацията, която изпращаха до Люпен по телефона неговите помощници.

Пред дома на улица Шатобриан някаква работничка с часове бе чакала Люпен. Съобщи му го слугата Ахил.

— Как? Че тук при мен никой не идва. Млада ли е?

— Не… Не вярвам.

— Не вярваш?

— Тя носи на главата си наметало вместо шапка и затова не се вижда лицето й. Не е особено елегантна, изглежда да е прислужничка или продавачка в магазин…

— Кого поиска да види?

— Господин Мишел Бомон — отговори слугата.

— Интересно. По какъв повод?

— Тя просто ми каза, че става въпрос за аферата Анжиен. Тогава си помислих…

— А! Анжиенската афера! Значи тя знае, че аз съм замесен в тази афера! Това ще рече, че като идва тук…

— Не можах нищо да разбера от нея самата, но си помислих, че трябва да я приема.

— Добре си направил. Къде е?

— В салона.

Люпен бързо отвори вратата на гостната.

— Какви ги дрънкаш? — рече той на слугата. — Няма никой.

— Никой? — попита Ахил, като се втурна стремително в гостната.

Помещението наистина бе празно.

— О! Преди по-малко от десетина минути аз от предпазливост надникнах. Тя беше вътре.

— Къде беше, докато тази жена чакаше? — сърдито попита Люпен.

— В съседната стая, шефе. Нито за минутка не съм се махал от съседната стая. Дявол го взел, бих я видял, ако беше излязла…

— Но я няма…

— Очевидно… очевидно… — пъшкаше смаяният слуга. — Тя е изгубила търпение и си е отишла. Но по какъв начин, дявол го взел!

— По какъв начин? — каза Люпен. — Няма нужда човек да бъде магьосник, за да го свърши.

— Как?

— През прозореца. Ето, той е още открехнат. Ние, както знаеш, сме на първия етаж. Улицата вечер е почти винаги пуста… Няма никакво съмнение.

Люпен се озърна наоколо и се убеди, че нищо не бе взето, нито пък беше преместено. Впрочем, в стаята нямаше нито една скъпа вещ, нито пък някоя важна книга или каквото и да било, за да се обясни мистериозното изчезване на жената, която сама ги бе посетила. И все пак, защо бе станало това странно бягство?…

— Днес никой ли не се обади по телефона? — попита Люпен.

— Не.

— И писма ли няма?

— Има едно.

— Дай го!

— Аз, както винаги го сложих на камината. Стаята на Люпен имаше пряка връзка със салона, но той винаги държеше заключена вратата между двете помещения. Ето защо трябваше да мине през вестибюла. Тук именно беше стоял Ахил, когато жената беше избягала.

Арсен Люпен запали осветлението и отбеляза:

— Не виждам никакво писмо…

— Там е… Аз го сложих до чашата.

— Няма нищо.

— Навярно не търсите добре, шефе.

Ахил се зае да търси сам. Премести чашата. Повдигна часовника. Наведе се, но всичко беше напразно. Писмото го нямаше.