Морис Льоблан - Тайнственото око

Виктория също търсеше.

Те не пропускаха нищо. Маси, столове, паркет, часовници, телефон, електрически апарати, всичко това беше претърсено.

Надзираваха също така и депутата Добрек, най-малките му движения, най-несъзнателните му жестове, книгите, които четеше, писмата, които пишеше. Дейността им не се затрудняваше от самия Добрек, той живееше съвсем открито. Никога не заключваше вратите. Не приемаше посетители, нито пък гости. Животът му течеше с механическа правилност. След обяд отиваше в парламента — вечерта в клуба.

— И все пак, тук има нещо тъмно — казваше Люпен.

— Нищо няма, ти казвам — охкаше Виктория. — Само си губиш времето и рискуваме някой ден да ни пипнат.

Присъствието на агентите от Обществена безопасност, които постоянно шареха нагоре-надолу под прозорците, караше жената да си губи ума. Тя не можеше да допусне, че са тук за съвсем друго, а не за да я уловят в страшен капан, нея, Виктория. Всеки път, когато отиваше на пазар, тя безкрайно се чудеше, че никой от тях не я арестува.

Веднъж Виктория се върна силно развълнувана. Кошницата се тресеше в ръката й.

— Какво има, мила Виктория? — попита Люпен. — Цялата си жълто-зелена.

— Жълто-зелена ли? Жълто-зелена, нали? Има защо…

Те седнаха и само след като напрегна цялата си енергия и воля, тя можа да измънка:

— Един човек… един човек ме настигна… в магазина…

— Дявол да го вземе! Искаше да те отвлече ли?

— Не… мушна ми писмо…

— И се оплакваш! Навярно, признание в любов?

— Не… „Това е за шефа“ — каза той. — За шефа? — попитах аз. — „Да, за господина, който живее във вашата стая!“

— А?

Този път Люпен потрепера.

— Дай го тук! — каза той и грабна плика.

На плика нямаше никакъв адрес, но вътре имаше още един плик, върху който Люпен прочете:

„До господин Арсен Люпен, който се намира под грижите на Виктория“

— Дявол го взел — промърмори Люпен. — Това вече е прекалено!

Той разкъса втория плик. В него имаше бял лист. На листа с едри букви беше написано:

„Всичко, което вършите, е безполезно и опасно… Оставете тази игра…“

Виктория изстена високо. Люпен се изчерви до уши. Бе оскърбен най-жестоко. Той изпитваше унижението на човек, най-тайните намерения и хитрости на когото са разкрити от присмехулен противник.

Люпен не произнесе ни дума. Виктория подхвана своята работа.

През нощта той не можа да заспи. Непрекъснато си повтаряше:

— Натъкнах се на една от тези задачи, които с мислене не се разрешават. Едно е сигурно. В тази работа не съм замесен само аз. Между Добрек и полицията има не само трети крадец, сиреч аз, но и четвърти. Той ме познава, и явно разбира играта ми. Но кой е този четвърти крадец? При това, дали не се мамя? После. Е, стига! Да спим!…

Към четири часа сутринта му се стори, че чува шум в къщата. Люпен бързо скочи и от горния край на стълбището видя, че Добрек слизаше от първия етаж. Отиваше към градината.

Минута по-късно, след като депутатът отвори градската порта, вътре влезе човек, лицето на когото бе закрито от широка кожена яка. Добрек вкара непознатия в кабинета.

Люпен беше предвидил подобно развитие на действието. Той се беше подготвил. Прозорците на кабинета, също като тези на стаята му, гледаха към градината. Той завърза една въжена стълба за своя балкон, тихичко я разви и се спусна по нея до горния край на прозорците на добрековия кабинет. Между двата кепенци имаше малка пролука. Макар и да не можеше нищо да чуе, Люпен можеше прекрасно да наблюдава какво ставаше вътре.

Той веднага видя, че късния посетител беше жена, а не мъж, както го бе взел отначало. Жената бе все още млада, макар в косите й да проблясваха сребърни нишки, красива, висока жена. Прелестното й лице носеше белега на страданието.

— Къде съм я виждал? — питаше се Люпен. — Тези черти, това прекрасно лице, този поглед са ми познати отнякъде.

Жената стоеше до масата и безизразно слушаше Добрек, който също прав, оживено й разказваше нещо. Добрек бе с гръб към Люпен, но огледалото срещу него го отразяваше и го правеше напълно видим за Люпен. Добрек изглеждаше страшен със странните си очи. Лицето му изразяваше зверско, диво желание към посетителката.

Жената като че ли сама беше много смутена от това, защото седна и наведе очи. Добрек се наведе над нея и като че ли всеки миг щеше да я обхване с дългите си ръце. Люпен съзря едри сълзи върху тъжното лице на жената. При вида на сълзите Добрек съвсем си изгуби ума. Той сграбчи жената и я привлече към себе си. Тя го отблъсна с погнуса. След кратка борба двамата застанаха един срещу друг като два смъртни врага.