Морис Льоблан - Тайнственото око

Мълчаха. Добрек седна. Лицето му излъчваше зла и жестока ирония. Той пак заговори отсечено, като тропаше с юмрук по масата. Изглежда, поставяше някакви условия на своята гостенка.

Жената го слушаше спокойно, разсеяно, със замъглени очи. Люпен не снемаше поглед от нея, пленен от това енергично страдалческо лице и напразно се мъчеше да си спомни с какво бе свързано това лице в паметта му. Внезапно той забеляза, че тя обърна глава и незабележимо започна да плъзга ръка върху масата, на края на която стоеше шише с вода, затворено с позлатена запушалка. Ръката достигна бутилката, вдигна се и хвана запушалката. Бързо извиване на главата, поглед, и запушалката пак стоеше на своето място. Очевидно, не това бе търсила гостенката.

— Дявол го взел — помисли Люпен. — И тази е тръгнала да търси кристалната запушалка. Работата още повече се усложнява…

Люпен продължи наблюденията си, докато нещо не спря погледа му. Той бе поразен от внезапния израз върху лицето на късната посетителка. Това бе неумолим, страшен и див израз.

Ръката продължаваше да се движи по масата, като непрекъснато се плъзгаше по крайчеца. Тя разбутваше книги и книжа и бавно между пръснатите листи хартия.

Жената нервно хвана дръжката на камата.

Добрек продължаваше да говори. Гостенката вдигна оръжието над главата му. Люпен съвсем ясно виждаше блуждаещите очи на жената. Очите се бяха впили в тила, отбелязан за прицел на удара.

„Вие се готвите да направите глупост, прекрасна госпожо“ — каза си Люпен.

Той вече обмисляше начина, по който трябваше да избяга, като измъкне и Виктория от страшния дом.

Жената се бе поколебала за миг, после стисна зъби, лицето и блесна в омраза и тя направи убийственото движение.

В същия миг Добрек се наведе, скочи от стола и като се обърна, хвана във въздуха нежната женска китка.

Странно, той не й отправи нито един упрек. Онова, което бе станало, сякаш не го бе удивило, той като че ли го приемаше като нещо съвсем естествено. Добрек сви рамене с вид на човек, навикнал на такива опасности и мълчаливо закрачи из стаята.

Жената беше захвърлила ножа и плачеше, закрила лицето си с длани. Цялата се тресеше.

Добрек отново се приближи до жената, каза й нещо, като продължаваше да бие с юмрук по масата. Тя направи отрицателен жест и тъй като той настояваше все още, на свой ред тупна, но с крак и извика тъй силно, че дори Люпен чу:

— Никога!… Никога!…

Без да каже и дума, Добрек наметна коженото палто на раменете й. Жената покри лицето си с тъмен воал. Добрек я изпрати. След две минути градинската порта беше затворена.

— Жалко, че не мога да проследя тази странна особа и да побъбря с нея за добрия Добрек — усмихна се Люпен. — Струва ми се, че с нея бих могъл да работя значително по-добре…

Имаше още едно нещо, което се нуждаеше от допълнително осветление. Дали Добрек, животът на който наглед беше така правилен и премерен, не приемаше своите посетители изключително нощно време, когато дома му не бе под наблюдението на полицията?

Люпен натовари Виктория със задачата да се срещне с двама от неговата банда и да им каже как да проследят къщата в продължение на няколко денонощия. На другата нощ той не легна да спи. В четири часа сутринта отново се чуха стъпки на входа. Както и миналата нощ, депутатът въведе някого в кабинета си.

Люпен се спусна по въжената стълба и зае поста си.

Някакъв човек се влачеше в краката на Добрек, прегръщаше коленете му с отчаяние и бяс и ридаеше неудържимо.

Добрек на няколко пъти отблъсна човека със смях, но коленичилият отново се хващаше за краката му. Сцената излъчваше лудост, Люпен правилно бе преценил, защото, навярно — вече в истински припадък на умопомрачение, гостът се вдигна, хвана депутата за гърлото и го събори на дивана. С издути вени на шията Добрек се мъчеше да се отскубне от похитителя. С явно върховни усилия той успя да вземе връх над противника.

С едната си ръка Добрек хвана човека за рамото, а с другата му шибна две силни плесници.

Похитителят се надигна. Беше блед и едва се държеше на краката си. Той постоя така, колкото да събере хладнокръвие, и с неимоверно спокойствие извади револвер от джоба си и го насочи в гърдите на депутата Добрек.

Добрек не помръдна. Той гледаше на всичко с усмивка и без ни най-малко вълнение, сякаш човекът насреща беше насочил в гърдите му детски пистолет — играчка.

Сцената продължи петнадесет-двадесет секунди. Със същата бавност и самообладание, което изглеждаше поразително, човекът скри оръжието си. От джоба, в който го сложи, извади портфейл.