Морис Льоблан - Тайнственото око

Дамата неподвижно седеше в ъгъла и го гледаше.

Люпен каза:

— Да излезем, да отидем навън, господине, там ще ни е по-удобно да разменим по някоя дума.

— Не! Тук! Тук, княже, тук! — отвърна депутатът. — Веднага, а не през антракта! Не пречим на никого…

— Но…

— Не се мъчи, приятелю мой, без да те пусна, не можеш да направиш и крачка оттук…

Добрек сграбчи Люпен за яката с очевидното намерение да не го пуска до края на действието. Неблагоразумно движение!

Как можеше Люпен да се остави така, при това пред жената, на която беше предложил своето съучастничество, пред жена — това той си го помисли за първи път през живота си, — пред жена, която бе тъй красива, и така много да му харесваше! Мъжката му гордост беше събудена, ала той премълча. Той си наложи да изтърпи тежката длан на Добрек на своето рамо, дори се преви одве, като победен, безсилен, уплашен човек.

— Аха — гавреше се Добрек. — Няма да проявяваме излишно упорство, нали…

На сцената артистите водеха шумния си диалог.

Добрек поотхлаби яката на госта си. Люпен намери, че тъкмо сега е момента. Той раздвижи десница и като че ли с брадва удари ръката на похитителя си в ставата.

Добрек изви от болка. Освободеният Люпен се хвърли отгоре му, като се стараеше да го докопа за гърлото. Добрек го изпревари. Счепкаха се.

Ръцете на Добрек бяха чудовищни. На Люпен му се струваше, че се бие с гигантска горила.

Двубоят беше като на живот и на смърт. През цялото време артистът на сцената не говореше, а сякаш шептеше.

Жената с ужас гледаше схватката. Ако тя с едно само движение изразеше съчувствие към едната или друга страна, победата веднага щеше да бъде решена.

Ала на кого да окаже подкрепа? Какъв беше Люпен, кой бе той? Приятел или пък враг?

Дамата се примъкна в предната част на ложата, дръпна завесата, и като се наведе, сякаш направи някакъв знак. После се върна обратно и се опита да се добере до вратата.

Люпен като че ли желаеше да й помогне. Каза:

— Махнете стола!

Имаше предвид тежкия стол, който бе паднал и който ги разделяше с неприятеля му. Двамата се биеха над него.

Жената се наведе и дръпна стола. Люпен това и чакаше. Той ритна Добрек по крака с цялата сила, която намери у себе си. Резултатът бе потресаващо еднакъв на този от удара по ръката. Преди Добрек да бе успял да се опомни, Люпен го държеше за гърлото.

Добрек се съпротивляваше, мъчеше се да се отскубне от пръстите, които го душеха, но вече се задушаваше и силите го напуснаха.

— О, стара маймуно — ръмжеше Люпен, беше го вече съборил. — Защо не викаш за помощ? Или те е страх от скандал?

При шума от падането на Добрек някой почука на преградната стена от съседната ложа.

— Хайде, гледайте си сцената — задъхваше се Люпен. — А това тук си е моя работа и докато аз не свърша с тази горила…

Депутатът губеше въздух. Люпен го приспа с удар по челюстта. Оставаше да избяга с жената, преди да се вдигнеше тревога.

Люпен се обърна. Жената я нямаше.

Тя не можеше да е избягала твърде далече. Като излезе от ложата, Люпен се затича, без да обръща внимание на учудените погледи на разпоредителките.

Наистина, веднага щом слезе на долния етаж, той я забеляза през отворената врата на изхода. Тя вървеше по тротоара на Шозе д’Антен.

Настигна я, тя тъкмо се качваше в спрелия до тротоара автомобил.

Вратата на колата се затвори след като тя влезе в нея.

Люпен хвана дръжката и понечи да я отвори.

От автомобила слезе мъж. Непознатият на пръв поглед човек го удари с юмрук по лицето, не тъй ловко, но също тъй силно, както сам той беше ударил преди малко Добрек.

Колкото и да беше зашеметен от удара, Люпен все пак успя да разпознае мъжа, а също и другия, който бе зад волана.

Това бяха Гроняр и Льобалу, двамата мъже, които се грижеха за лодките по време на обира в Анжиен. И двамата бяха приятели на Жилбер и Вошери, кратко казано, и двамата бяха сред съучастниците на самия Люпен.

Като се върна в жилището си на улица Шатобриан и почисти окървавеното си лице, Люпен се тръшна на един от диваните. Седя в пълна забрава повече от час. За първи път изпитваше мъката да бъде предаден. За първи път съратниците му обръщаха гръб на своя водач.

Реши да се развлече с вечерната поща. Скъса обвивката на един от вестниците. На страницата на последните новини прочете следните редове:

„Делото по убийството във вила Мария Тереза. Най-после личността на Вошери, единият от убийците на лакея Леонард, е разкрита. Той е най-вулгарен разбойник, рецидивист, задочно осъждан под друго име два пъти на смърт за убийство“.