Морис Льоблан - Тайнственото око

„Няма съмнение, че скоро ще бъде разкрито истинското име и личността на съучастника му Жилбер.

Във всеки случай, съдебният следовател е решил да предаде в най-къс срок делото в ръцете на прокурора.“ „Съдът съвсем скоро ще си каже думата.“

Сред вестниците имаше и писмо.

Веднага щом го видя, Люпен подскочи от мястото си.

Писмото беше адресирано до господин де Бомон (Мишел).

— Аха — рече си Люпен. — Писмо от Жилбер! То съдържаше следните думи:

„Шефе, елате на помощ! Страх ме е… Страх ме е…“

И тази нощ бе за Люпен безсънна и пълна с кошмари И тази нощ го мъчиха страшни видения.

— Бедното момче! — прошепна Люпен, когато на другия ден прочете писмото, което беше получил от Жилбер. — Колко ли страда!

Още от първата среща той се беше привързал към този едър, безгрижен и жизнерадостен момък. Жилбер му бе предан дотолкова, че беше готов да даде живота си, ако Люпен му дадеше знак за това. Люпен го обичаше за откровеността, наивността, за винаги прекрасното разположение на неговия дух, заради обветреното му сякаш от щастие лице.

— Жилбер — често му казваше той, — ти си честен човек. Ако бях на твое място, щях да зарежа този занаят…

— Готов съм да го направя след вас — със смях му беше отвръщал Жилбер.

— Не щеш ли?

— Не, шефе. Честният човек работи, върти се насам-натам за нищо и никаква работа. На мен това ми се искаше, когато бях малък. Но ме накараха да го изхвърля от мозъка си.

— Кой те накара?

Жилбер млъкваше. Той винаги мълчеше, когато го разпитваха за детството му, но Люпен знаеше, че много рано е останал сираче и че е живял на безбройни адреси, менейки името и професиите си. Тук имаше тайна, в която никой не можеше да проникне. Дори съдът сега не успяваше да я разкрие.

Загадката на тази тайна, обаче, не можеше да повлияе върху решението на съда. Дали под истинското си, или под някое друго име, Жилбер щеше да бъде изправен от съда на подсъдимата скамейка като съучастник на Вошери.

— Бедното момче! — повтаряше Люпен. — Всичко ще стане заради мен. Властите се страхуват от бягство и бързат да претупат следствието, след това и съда, ще побързат и с наказанието… Двадесетгодишен хлапак! При това, той нито е убил някого, нито е участвувал в убийството…

Жалко! На Люпен му беше добре известно, че това е невъзможно да се докаже и че трябва да насочи цялото си внимание в друга посока. Но в коя? Необходимо ли беше да се откаже от гонитбата на кристалната запушалка?

Единственото му развлечение тези дни беше да отиде в Анжиен, където живееха Гроняр и Льобалу, за да се убеди напълно, че те са изчезнали от деня на убийството във вила Мария-Тереза.

Той дори се отказа от отговора на онези въпроси, които му налагаха с измяната си Гроняр и Льобалу. Подминаваше и връзката им с почти побелялата дама, шпионажа, на който сам се беше оставил да го подложат.

„Спокойствие, Люпен — си казваше той. — Не бива да се разсъждава прибързано. Мълчи си. Никакви заключения! Най-глупавото нещо на света е да се смятат едни факти като следствие на други, без да се има твърда изходна точка. Така хората се подвеждат и тръгват по лъжливи пътеки. Послушай инстинкта си. Действувай по интуиция, тъй като преко разсъдък и логика, аферата видимо се върти все край проклетата запушалка. Тръгвай срещу Добрек и неговия кристал!“

Люпен пристъпи към работа, без да губи повече време за размишления. Не беше още успял да довърши своите мисли, когато се озова в дрехите на дребен рентиер.

Той седеше, предрешен в старо пардесю и шалче на шията на една пейка на булевард Виктор Юго, далече от площад Ламартин. Това бе три дни след произшествието в театър Водевил. Съгласно инструкциите му, Виктория всяка сутрин трябваше да минава в един и същи час край пейката, на която седеше.

— Да — повтаряше си Люпен, — в кристалната запушалка се крие цялата работа. Тя е всичко. Когато тя падне в ръцете ми…

Виктория се приближаваше с кошница за пазар в дясната си ръка. Люпен забеляза веднага, че тя е необикновено бледа и развълнувана.

— Какво се е случило? — попита Люпен. Виктория влезе в голяма бакалница, пълна с народ. Те вече можеха да говорят по-нашироко.

— Ето това, което търсиш.

Люпен трепна, той държеше в ръката си кристалната запушалка.

— Нима е възможно, нима е възможно? — повтаряше с шепот Люпен.

Неочакваността на тази развръзка го беше зашеметила.

Но фактът, видимият и осезаем факт беше налице. По форма, размери, по поизтритото злато на фасетите той безпогрешно разпозна кристалната запушалка от вила Мария-Тереза. Бе сигурен, че е тя, не можеше да греши, доказваше го дори малката драскотина на шийката, която още първата вечер го бе впечатлила и беше запомнил.