Морис Льоблан - Тайнственото око

— Подчини се бе, идиот, подчини се… Важното е шефът да излезе оттук… Нима това не е най-главното?

Люпен се сети за предмета, който Жилбер бе мушнал в джоба си след като ги бе разтървал с Вошери. Той го поиска.

— А, това, никога! — извика Жилбер, който все пак успя да се освободи от ръцете му. Люпен пак го събори. Двама души вече се показваха на прозореца. Жилбер се покори. Той бързо мушна в ръцете на Люпен нещо, без да го гледа, Люпен светкавично го пъхна в джоба си. Жилбер шепнеше:

— Вземете, шефе, ето я. Аз ще ви обясня. Можете да бъдете сигурен, че…

Той не успя да довърши. Агентите и полицаите от всички страни идваха на помощ на Люпен.

Жилбер бе хванат и здраво завързан. Люпен стана.

— Удари ме здраво този негодник. Аз раних втория, а този…

Комисарят попита:

— Лакеят видяхте ли? Убили ли са лакея?

— Не зная — отвърна Люпен.

— Не знаете?…

— Не зная! Дойдох заедно с вас от Анжиен. Докато вие заобикаляхте къщата отляво, аз минах отдясно. Тук имаше един отворен прозорец. Влязох през него. Стрелях върху този — Люпен посочи Вошери, — и с един удар успях да сваля неговия другар.

Как можеше Люпен да бъде заподозрян? Той бе целият в кръв, той предаваше на властта убийците на лакея. Десетина души бяха наблюдавали героичната борба.

Тревогата на всички бе твърде силна, за да разсъждават и губят време в съмнения. Като се възползуваха от общия безпорядък, хора от цялата околност изпълниха къщата. Те бяха като обезумели, тичаха напред-назад, нагоре-надолу, викаха, крещяха и никой не прояви недоверие към напълно правдоподобните обяснения на героя Люпен. Чак когато намери в барчето трупа на лакея Леонард, комисарят си спомни за своята отговорност. Той даде заповед никого да не пускат, нито да влиза, нито пък да излиза от вилата. Като огледа обстойно мястото, комисарят започна разпита.

Вошери си каза името. Жилбер отказа да се наименува под предлог, че ще говори само в присъствието на адвоката си. Но тъй като него го обвиниха в убийство, той посочи Вошери, който се защищаваше. Двамата говореха едновременно, като с това очевидно отвличаха вниманието на комисаря. Когато комисарят потърси Люпен, за да го разпита в качеството му на свидетел, той констатира, че непознатият е изчезнал.

Комисарят нареди на един от агентите:

— Кажете на онзи господин, че искам да му задам няколко въпроса.

Завтекоха се да търсят господина. Някой го бил видял как пали цигара на входа. Други казаха, че предложил цигари на група полицаи и че се отдалечил по посока на езерото, като казал да го повикат в случай на нужда.

Викаха го, но никой не се обади.

После дотича един полицай. Той видял как въпросният човек току-що се качил в някаква лодка и загребал усилено в неизвестна посока.

Комисарят едва след сведението на този полицай погледна към Жилбер и разбра, че го бяха измамили.

— Задръжте го! — развихри се той. — Стреляйте върху него веднага щом го съзрете. Той е съучастник на тези тук двамата!

Комисарят сам се спусна напред след двама агенти, докато другите няколко останаха да пазят пленниците. Застанал на брега, той забеляза беглеца, който му помахваше с шапка.

Стреляха няколко пъти, ала напразно.

Вятърът донасяше към брега словата на песен. Господинът си пееше, като усърдно гребеше:

Комисарят забеляза някаква лодка край съседната вила. Трябваше да прескочат оградата, която разделяше градините на двете вили, за да я отвържат. Това беше направено. Като поръча на подчинените си да наглеждат целия бряг, комисарят се спусна след Люпен. Това не бе особено мъчно и трудно, защото при лунното осветление всички движения на Люпен бяха напълно видими. Люпен се отправяше към селото Сен Гратиен.

Лодката на комисаря напредваше. След десетина минути разстоянието между тях се намали на половина.

— Той е в ръцете ни — каза комисарят. — Ние даже нямаме нужда от полицаите, които охраняват брега. Много ми се иска да се запозная с този негодник. Изглежда ми смел човек.

Разстоянието до лодката на Люпен се скъсяваше с подозрителна бързина. Явно, беглецът беше изпаднал в отчаяние, разбирайки цялата безсмисленост на борбата. Агентите удвоиха усилията си. Лодката летеше. Още стотина метра, и те застигнаха жертвата.

— Стой! — изкрещя комисарят.

Преследвачите ясно различаваха в полумрака силуета на своя противник. Той не помръдваше. Греблата свободно се люлееха от двете страни на лодката. В тази неподвижност имаше нещо обезпокоително. Подобен на преследвания човек беше способен да допусне неприятеля до себе си в непосредствена близост, за да продаде скъпо живота си, или с изстрели да отклони нападението.