Морис Льоблан - Тайнственото око

— Светни! — каза Люпен на Жилбер.

Той леко потрепваше от страх, който не можа да надвие. Жилбер свали абажура от силната лампа и стана съвсем очевидно, че гласа излизаше от мъртвеца, като при това, тялото бе неподвижно, устните не потрепваха.

— Шефе, страх ме е — измънка Жилбер. Пак същият шум, пак същият носов глас.

Изведнъж Люпен избухна в смях, улови трупа и го премести.

— Браво! — каза той, като забеляза някакъв блестящ металически предмет. — Браво! Намерих! Наистина, нужно ми бе време за това!

На това място, където лежеше мъртвеца, се търкаляше телефонна слушалка. Шнурът й отиваше към стената, там, където бе закрепен апарата.

Люпен доближи слушалката до ухото си. Шумът се повтори веднага, бе многогласов разговор, смес от всякакви възклицания, междуметия, кръстосани въпроси, сякаш се надвикваха няколко души.

Къде сте?… Той не отговаря… Това е ужасно… Навярно са го убили… Къде сте?… Какво се е случило?… Кураж… Помощта идва… агенти… войници…

— Дявол да го вземе! — извика Люпен, като хвърли слушалката.

Действителността застана пред него с целия си ужасен вид. Още в самото начало, в същото време, когато те пренасяха вещите, Леонард, който не е бил здраво завързан, се е дотътрил до апарата и е свалил слушалката, навярно със зъби; тя е паднала на пода и той е повикал полицията от Анжиенското бюро.

Ето защо са били думите „На помощ! Убиец! Ще ме убият!“, които Люпен бе чул.

И ето сега телефонното бюро даваше отговор. Люпен бе вече разбрал откъде идваше онзи далечен шум, който бе чул преди няколко минути в градината.

— Полицията идва! Спасявайте се! — извика Люпен и се втурна навън.

Но Жилбер го спря. Той забеляза:

— А Вошери?

— Толкова по-зле за него!

Но Вошери дойде на себе си и го замоли:

— Шефе, не ме изоставяйте!

Люпен, въпреки опасността, се спря и с помощта на Жилбер бе вече повдигнал ранения, когато отвън се чу шум.

— Много късно! — каза той.

В този момент по вратата на задния вход се посипаха удари. Люпен се спусна към главния вход. Къщата бе заобиколена от хора. Той и Жилбер може би биха могли да успеят да стигнат до лодката, но как можеха да отплуват под огъня на полицията, ако тя откриеше огън?

Люпен заключи вратата отвътре.

— Ние сме обкръжени… изгубени — нареждаше Жилбер.

— Млъкни! — заповяда Люпен.

— Те ни видяха, шефе. Чувай, те чукат…

— Мълчи — повтори Люпен. — Ни дума… недей се движи!

Самият той стоеше със спокойно лице, със замисления вид на човек, който има достатъчно време, за да обмисли от всички страни една деликатна и тънка работа. Той се намираше в онова състояние, което наричаше „най-добрите минути в живота“, онези минути, които придават цена и смисъл на съществуванието. В такива минути, каквато и да беше опасността, той започваше бавно да брои наум в себе си: „едно… две… три… четири… пет… шест…“, дотогава, докато пулсът му започнеше да бие нормално. Тогава започваше да разсъждава — и с каква проницателност! С каква удивителна сила! С какво дълбоко предвиждане на всички възможни обстоятелства! Той премерваше всичко, всичко допускаше. И вземаше решение, напълно въоръжен с логика и спокойствие.

След броени секунди, в същото това време, когато изкъртваха вратите отвън, той каза на своя другар:

— Последвай ме.

Люпен влезе в гостната и леко повдигна пердето на един прозорец, който гледаше към брега. Навред се виждаха хора и правеха бягството невъзможно. Люпен нададе пронизителен вик:

— Тук!… Помощ!… Държа ги… Тук!…

Той пусна няколко изстрела с револвера на Леонард, приближи се до Вошери, наведе се над него и нацапа ръцете и лицето си с кръв. После, като се обърна към Жилбер, яростно го хвана за раменете и го събори.

— Какво ви стана, шефе, какво искате да направите?

— Покори се — поверително произнесе Люпен, — аз отговарям за всичко… Отговарям и за вас двамата… Покори се… Аз ще ви освободя от затвора… Но за това е нужно да бъда свободен.

Хората на двора се развълнуваха и затичаха към отворения прозорец.

— Тук! — извика наново Люпен. — Хванах ги! Помощ!

В същото време спокойно прошепна на Жилбер:

— Помисли хубаво. Не трябва ли нещо да ми предадеш, да поръчаш? Да ми съобщиш нещо, което може да ни бъде полезно?

Жилбер яростно се бореше, за да се отърве. Той беше твърде развълнуван, за да схване плана на Люпен. Вошери, който по причина на раната си, беше изоставил всякаква надежда за бягство, прояви проницателност. Той процеди през зъби: