Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Амблър ускори крачка, докато не чу тътена на магистралата. Застанал на банкета, той се поотупа от пясъка и листата, вдигна палец и се усмихна. Беше мокър и раздърпан, носеше странна униформа. Усмивката му трябваше да е дяволски вдъхновяваща.

Минутка по-късно до него спря камион с логото на чипсове „Фрито Лей“. Шофьорът, мъж с месести черти, огромен корем и слънчеви очила, имитация на „Рейбан“, му махна да се качи. Пътуването му беше осигурено.

В главата му зазвучаха думите на стар църковен химн: Стигнахме дотук, водени от вярата.

Камион, кола, автобус, няколко прекачвания по-късно, той стъпи на сенчестия асфалт на столицата. Отби се в търговски комплекс, където откри магазин за спортни стоки и набързо си купи невзрачни дрехи от кошовете с намаление. Плати с парите, които намери в джобовете на униформата, и се преоблече зад подрязания жив плет, граничещ с магазина. Нямаше време дори да се огледа, но знаеше как изглежда — спортните панталони, фланелената риза и шушляковото яке с цип представляваха обичайния гардероб на всеки американски мъж извън офиса.

Пет минути в чакане на автобусната спирка: Рип Ван Уинкъл си идваше у дома.

Докато гледаше как пейзажът става все по-гъсто населен с приближаването на автобуса към центъра на Вашингтон, Амблър потъна в дълбок размисъл. Винаги идваше момент, когато хормоните на стреса, наводнили телесните системи, се изчерпваха и емоциите като въодушевление или страх отстъпваха пред пълната апатия. Амблър беше достигнал този миг сега. Умът му се рееше, през съзнанието му се втурнаха лица и гласове от мястото, което беше напуснал.

Беше оставил затвора зад гърба си, но не и спомените за него.

Последният психиатър, който го беше „оценявал“, беше слаб, жилав мъж малко над петдесетте, с очила с черни рамки. Косата му сивееше по слепоочията, а един дълъг кафяв кичур падаше през челото му по момчешки и само подчертаваше колко далеч от всичко момчешко е в действителност. Но Амблър виждаше в него и много други неща.

Виждаше един човек, който като защитна реакция опипваше с пръсти старателно надписани папки и въртеше в ръцете си химикалки, те, също като моливите, се разглеждаха като потенциално оръжие, човек, който ненавиждаше работата си и заобикалящата го реалност — ненавиждаше факта, че работи в правителствено заведение, където секретността беше много по-важна от лечението. Как ли беше стигнал дотук? Амблър с готовност правеше догадки: траекторията на кариерата му вероятно бе започнала със стипендия в медицински колеж, последван от специализация по психиатрия във военна болница. Но не беше предполагал, че нещата ще се развият така, нали? С развития си усет към хилядите различни проявления на човешкото неудовлетворение Амблър виждаше пред себе си мъж, който е мечтал за един по-друг живот, може би за онзи живот, описван в старите романи и филми: пълен с книги кабинет в горната част на Манхатън, мека кожена кушетка и стол с подлакътници, лула, клиентела от писатели, художници и музиканти, очарователни предизвикателства.

Сега най-трудната част от деня му беше просто да извърши работата си в място, което презираше, сред пациенти и служители, на които нямаше доверие. В разочарованието си той вероятно търсеше нещо друго, което да го накара да се почувства жив, нещо различно от всекидневната скука. Може би пътуваше по света, може би прекарваше ваканциите си като любящ съпруг у дома, може би ходеше на специални еко турове из тропически гори и пустини. Може би бе събрал впечатляваща колекция вина или беше почитател на хандбала, или вманиачен играч на голф — нещо . Винаги имаше нещо при тези провалени случаи. Всеки отделен детайл на предположенията му можеше да е грешен. Но Амблър беше сигурен, че е уловил правилно основното чувство. Той умееше да разгадава хората, това беше работата му.

Да вижда в тях.

Психиатърът не го харесваше — Амблър го караше да изпитва безпокойство на подсъзнателно ниво. Предполагаше се, че експертизата на лекаря му позволява да вникне в пациента и с това обикновено вървеше едно усещане за власт, за авторитет — авторитета на учителя над ученика, на психолога над пациента. Но този човек не изпитваше подобно чувство на авторитет над Амблър.

— Нека ви напомня, че целта на тези сесии е строго оценителен — каза мъжът на пациента си. — Моята работа е да наблюдавам прогреса и да държа под око всеки нежелан страничен ефект от медикаментите. Така че да започнем с това. Някакви нови странични ефекти, за които трябва да знам?