Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

Способността му да нахлува там, където се проваляха цели отдели, се дължеше на смесица от качества и умения. Без да напуска кабинета си, той дълбаеше тунели през виещия се лабиринт на човешката подкупност. Светът на емоциите не го интересуваше особено; вместо това той беше обладан от счетоводното измерение на колони цифри, които не съвпадаха. Резервирано, но неосъществено пътуване, отчетена фактура за събитие, което се разминаваше с докладваната дневна програма, такса върху кредитната карта за втори, нерегистриран мобилен телефон — съществуваха безброй малки подхлъзвания, останали незабелязани от измамника, а обикновено беше достатъчно само едно. И въпреки това онези, които не се осмеляваха да се отдадат на скуката на сравняването, на пресмятането дали колона едно хоризонтално съвпада с колона едно вертикално, нямаше никога да ги засекат.

Ейдриън, чиято коса беше почти изсъхнала, се приближи към бюрото му, стиснал няколко записки в ръка, и оживено му заразказва какво е отметнал и какво е изхвърлил. Кейстън вдигна очи към него, към татуираните му ръце и спорадичните отблясъци на другата обица на езика му — тези неща определено не бяха разрешени, когато той започваше кариерата си, но пък несъмнено управлението трябваше да се променя с времето.

— Не пропускай да изпратиш за обработка тримесечните формуляри — каза Кейстън.

— Супер — отвърна Ейдриън. Употребяваше супер доста често, което звучеше някак старомодно на Кейстън, но думата очевидно бе подела нов живот. Означаваше, поне според тълкуванията му, нещо като: Чух какво каза и го приех присърце. Може би означаваше по-малко, но със сигурност не и повече.

— Имаше ли нещо различно, нещо… необичайно в информацията, пристигнала тази сутрин?

— Получихме гласово съобщение от младши заместник-директора Кейлъб Норис? — В гласа му се промъкна оттенък на калифорнийски диалект — въпросителната интонация, с която младите толкова често завоалираха твърденията си.

— Питаш ли ме, или ми съобщаваш?

— Извинявай. Съобщавам ти. — Ейдриън млъкна. — Имам чувството, че е спешно.

Кейстън се облегна в стола си.

— Имаш чувството?

— Да, сър.

Кейстън изучаващо огледа младия мъж като ентомолог, изследващ отровна оса.

— И ти… споделяш чувствата си. Интересно. Значи аз съм член на семейството ти, родител или брат? Приятелчета ли сме? Да не би да съм ти съпруга или приятелка?

— Ами…

— Не съм ли? Просто проверявах. В такъв случай ето какво ти предлагам — моля те, не ми казвай какво чувстваш. Интересува ме единствено какво мислиш. В какво имаш основание да вярваш, дори и само с частична сигурност. Какво знаеш от наблюдение или заключения. Що се отнася до тези мъгляви неща, наречени чувства, можеш да ги запазиш за себе си. — Той направи пауза. — Съжалявам, нали не засегнах чувствата ти?

— Сър, аз…

— Това беше подвеждащ въпрос, Ейдриън. Не отговаряли.

— Много образователно, сър — каза Ейдриън с едва трептяща усмивка на устните. — Взех си бележка.

— Но ти казваше нещо. За нестандартни входящи съобщения.

— Ами да, пристигна онова жълто нещо от офиса на заместник-директора.

— Досега трябваше да си научил цветовите кодове на агенцията. В ЦРУ няма „жълто“.

— Съжалявам — каза Ейдриън. — Канарено.

— Което означава какво?

— То е за… — Той направи пауза, сякаш изпадна в мигновена амнезия. — Отнася се за инцидент с усложнения по сигурността. Тоест не — ЦРУ. Нещо, което има общо с другите служби. ДПС.

ДПС. Други правителствени служби. Удобен термин, заместващ изхвърли в „кошчето“.

Кейстън чевръсто кимна и пое яркожълтия плик. Изглеждаше му пълна безвкусица, приличаше на ослепителна, крещяща тропическа птица, всъщност канарче. Той сам счупи осигурителния печат, сложи очилата си за четене и бързо прегледа доклада. Потенциално нарушение в сигурността, свързано с бягството на задържан в психиатрична клиника. Пациент № 5312, обитаващ таен център за лечение с максимална охранителна защита.

Беше странно, помисли си Кейстън, че пациентът не е назован по име. Той препрочете доклада, за да види къде се беше случил инцидентът.

Психиатричното заведение на остров Париш.

В главата му зазвъня звънец. Предупредителен звънец.

Амблър с усилие си проправяше път през полуизсъхналата крайбрежна растителност — ярдове ниски храсти, жилави треволяци и остри тръни; твърдите като шкурка стръкове и шубраци дърпаха подгизналите му дрехи. Сетне продължи през групичка голи, попарени от солта дървета. Той потрепери на поредния порив леден вятър и се опита да не обръща внимание на бодливия пясък, който бе напълнил несъразмерните му обувки и жулеше кожата му при всяка стъпка. Като се имаше предвид, че военновъздушната база „Ленгли“ бе на около 20–30 мили северно, а щатската военноморска база — на същото разстояние, само че южно, той очакваше всеки момент да долови ниския, свистящ звук на военен хеликоптер. Магистрала 64 се намираше на около половин миля от мястото, на което беше той. Нямаше време за почивка. Колкото по-дълго стоеше на открито, в толкова по-голяма опасност се намираше.