Робърт Лъдлъм - Предупреждението на Амблър

— Щеше да е по-лесно да разговаряме за странични ефекти — тежко каза Амблър, — ако знаех какъв се предполага да е главният ефект.

— Целта на лекарствата е да контролират психиатричните ви симптоми. Параноични представи, дисоциативни смущения, синдром на въображаемото его…

— Думи — прекъсна го Амблър. — Без значение. Звуци без смисъл.

Психиатърът записа нещо на лаптопа си. Бледосивите му очи гледаха студено иззад очилата.

— Няколко различни психиатрични екипа се бореха с дисоциативните нарушения на самоличността ми. Вече сме минали през това. — Лекарят натисна копче на малко дистанционно управление и включи аудиокасета, чийто звук се чуваше ясно и чисто през намалените тонколони. Един глас — гласът на Амблър — започна да бълва теории на конспирацията със задъхана настойчивост. — Всички вие стоите зад това. Всички вие. И всички те. Опашката на човешката змия виси над всички. — Записът продължаваше. — Тристранната комисия… Опус Деи… Родът Рокфелер…

За Амблър звукът на собствения му глас, записан на предишна психиатрична сесия, беше почти физически болезнен.

— Спрете го — тихо каза той, неспособен да преглътне напиращата емоция. — Моля ви, спрете го.

Психиатърът спря касетата.

— Вярвате ли още в тези… теории?

— Това са параноидни фантазии — каза Амблър замаяно, но отчетливо. — И отговорът е не. Дори не си спомням да съм ги изричал.

— Отричате, че това сте вие на касетата?

— Не — отвърна Амблър. — Не го отричам. Просто… не си спомням. Това не съм аз, разбирате ли? Искам да кажа, аз не съм такъв.

— Значи сте някой друг. Двама различни души. Или повече?

Амблър безпомощно сви рамене.

— Когато бях дете, исках да стана пожарникар. Вече не искам да съм пожарникар. Това дете не съм аз сега.

— Миналата седмица казахте, че когато сте били дете, мечтата ви е била да станете баскетболен играч. Или тогава съм разговарял с някой друг? — Психиатърът свали очилата си. — Въпросът, който ви задавам, е въпрос, който сам трябва да си зададете: Кой сте вие?

— Проблемът с въпроса е — каза Амблър след дълга пауза, — че си мислите, че има няколко възможни отговора. Искате да избирам от малкия ви списък с опции.

— Това ли е проблемът? — Психиатърът вдигна очи от лаптопа си. — Бих казал, че истинският проблем е, че вие отбелязвате повече от един отговор.

На Амблър му трябваха няколко секунди да се надигне от мястото си, когато автобусът спря на спирка „Кливланд Парк“, но успя да слезе навреме. На улицата той нахлупи шапката си и се огледа — първоначално с тревога заради откъсването си от нормалността, а сетне наслаждавайки се с цялата си душа на самата нормалност.

Беше се върнал.

Искаше му се да подскочи във въздуха. Искаше му се да вдигне високо ръце. Искаше му се да открие виновниците за заточението си и да им раздаде сурова справедливост. Мислехте, че няма да изляза? Това ли си мислехте?

Това не беше времето, което би избрал за завръщане у дома. Небето все още беше притъмняло, тротоарът беше черен и хлъзгав от ситния дъжд. Беше един обикновен ден на едно обикновено място, осъзна той, но след дългия период на изолация се чувстваше завладян от кипящия живот навсякъде около себе си.

Минаваше покрай улични лампи с бетонни осмоъгълни стълбове, облепени с фотокопирани обяви и плакати. Поетично четене в кафенета, концерти на рок групи, току-що напуснали гаражите. Нов вегетариански ресторант. Комедиен клуб със злощастното име „Километрични усмивки“. Цялата цъфтяща, бръмчаща какофония на човешките занимания, настояваща с глъч за внимание от подгизнали парчета хартия. Животът отвън. Не, поправи се той, просто животът.

Той вдигна глава и се огледа наоколо. Обикновена улица в мрачен ден. Да, имаше опасности. Но ако успееше да стигне до апартамента си, можеше да си възвърне обичайния ритъм на живот, за който копнееше и от който се нуждаеше.

Дали щяха да се осмелят да го последват тук? Тук, на едно от малкото места по света, където имаше хора, които наистина го познаваха. Това със сигурност беше най-безопасното кътче. Дори да се появяха, той не се страхуваше от открита конфронтация. Беше безразсъдно, но даже копнееше за такава. Не, не се страхуваше от онези, които го бяха затворили, сега беше време те да се страхуват от него. Очевидно някакъв враждебен елемент бе злоупотребил със системата, опитвайки се да го закопае жив, потапяйки го сред изгубени души, шпиони, вцепенени от депресия или обезумели от халюцинации. Сега, когато беше навън, враговете му трябваше да побегнат, да се скрият вдън земя. Не можеха да си позволят да го нападнат тук, на открито, където местната полиция със сигурност щеше да се намеси. Защото колкото повече хора знаеха за случая му, толкова по-голяма беше заплахата за разобличаване на заговорниците срещу него.