Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тук пан Мушалски прекъсна разказа си и започна да пипа някак с пръсти около очите си. Настана кратка тишина, само студеният северен вятър съскаше между гредите, а в стаята огънят пращеше и щурците пееха. После пан Мушалски си отдъхна и продължи:

— Както ще се види, Господ-Бог ни благослови и прояви своята милост, но тогава платихме горчиво тия братски чувства. Бяхме се хванали в прегръдките си и така преплетохме веригите, че не можехме да ги откачим. Дойдоха надзирателите и едва те ни разделиха, но бичът повече от час фуча над нас, биеха ни където завърнат. Кръв потече от мене, потече и от Дидюк, смеси се и като една струя се изля в морето. Но нищо от това, стари истории… за слава на Бога!…

От тоя момент не помислях, че аз произхождам от самнитите, а той е белоцерковски селянин, обявен неотдавна за шляхтич. И родния си брат не бих могъл да обичам повече от него. Дори да не беше направен шляхтич, пак бих го обичал — макар че предпочитах да е. А то постарому, както някога ми връщаше тъпкано на омразата с омраза, сега ми се отплащаше на обичта с обич. Такава му беше природата…

На другия ден започна сражение. Венецианците разпръснаха нашата флота на всички страни. Галерата ни, разнебитена от тежки оръдия, се спотаи при някакво пусто островче, просто скала, която стърчеше от морето. Трябваше да се поправи, но понеже войниците бяха избити и липсваше работна ръка, принудиха се да ни разковат и да ни дадат брадви. Щом слязохме на сушата, поглеждам към Дидюк, а в неговата глава беше същото, което и в моята. „Веднага ли?“ — попита той. „Веднага!“ — казвам и без да мисля повече, треснах надзирателя в главата; в същия момент пък той удари капитана. Последваха ни и другите като огън! След един час свършихме с турците, после поправихме горе-долу галерата и седнахме на нея без вериги, а милостивият Бог заповяда на ветровете да ни отведат към Венеция.

С просия стигнахме до Жечпосполита. Разделих си с Дидюк имота при Ясло и отново влязохме във войската, за да платим за нашите сълзи и нашата кръв. През време на отбраната на Подгаец Дидюк отиде при Сирко 175 175 Казашки атаман. — Бел.прев. в Сечта, а заедно с него — в Крим. Какво правиха там и каква значителна диверсия извършиха — това ваши милости знаете.

При завръщането си Дидюк, отмъстил си вече, загина от стрела. Аз останах — и сега колкото пъти опъвам лъка, върша това в негова памет, а в тази благородна компания не липсват свидетели, че така съм зарадвал много пъти душата му.

Тук пан Мушалски отново замлъкна и отново се чуваше само воят на северния вятър и пращенето на огъня. Старият боец впи поглед в пламналите главни и след дълго мълчание завърши така:

Беше бунтът на Наливайко и Лобода, беше буната на Хмелницки, а сега имаме Дорош; земята не изсъхва от кръв, караме се и се бием, а пък Бог е посял в сърцата ни някакви семена на обич, но те като че ли лежат в неплодородна почва и едва когато ги полеят сълзи и кръв, едва под гнета и поганския камшик, едва при татарското робство ще дадат неочаквани плодове.

— Селякът си е селяк! — каза внезапно пан Заглоба, като се събуди.

Мелехович постепенно оздравяваше, но понеже още не вземаше участие във военните обиколки и седеше затворен в стаята, никой не се занимаваше с него, докато внезапно се случи нещо, което привлече всеобщото внимание.

Казаците на пан Мотовидло хванаха един татарин, който някак подозрително се въртеше около станицата, и го докараха в Хрептьов.

След незабавното разследване на пленника се оказа, че той е липек, но от ония, които неотдавна бяха изоставили службата и селищата си в Жечпосполита и бяха отишли под султанска власт. Той идваше от отвъдната страна на Днестър и носеше писмо от Кричински до Мелехович.

Пан Володиовски се силно разтревожи от това и веднага свика старшите офицери на съвещание.

— Ваша милост панове — каза той, — вие добре знаете колко много липковци, дори и от ония, които от незапомнени времена живеят в Литва и тук, в Рус, сега преминаха към ордата, като с предателство се отблагодаряват за благодеянията на Жечпосполита. Затова основателно е да не се вярва прекалено много на никого от тях и със зорко око да се следят действията им. И тук имаме липковска хоронгва от сто и петдесет добри коне, която командва Мелехович. Тоя Мелехович аз познавам от неотдавна; зная само, че за големи заслуги хетманът го направи стотник и ми го изпрати тук с хората му. Учудваше ме, че никой от ваши милости не го познаваше от по-рано, преди да постъпи на служба, и не е чувал за него… Че нашите липковци го обичат безкрайно и му се подчиняват сляпо — това се обяснява с неговата храброст и славни подвизи, но и те като че ли не знаят откъде и какъв е той. Досега не съм го подозирал в нищо, нито съм разпитвал, като съм се задоволявал с препоръката на хетмана, макар че самият Мелехович се забулваше с някаква тайна. Хората имат различен нрав, това обаче мене не ме интересува, стига всеки да си изпълнява службата. Но ето че хората на пан Мотовидло уловиха един татарин, който носел писмо от Кричински за Мелехович, а не зная известно ли е на ваши милости кой е Кричински.