В това време Баша се разположи в Хрептьов.
Радваше я безкрайно този войнишки живот, който никога досега не беше наблюдавала толкова отблизо; движенията, походите, завръщанията от акции, видът на пленниците. И тя изказваше желание пред Володиовски да вземе участие най-малко в един поход; но засега трябваше да се задоволи с това, че от време на време можеше да яхне коня и придружена от мъжа си и пан Заглоба, да обикаля околността на Хрептьов; при такива излети те ловуваха на лисици и дропли; понякога вълк се измъкваше от тревата и се понисаше в ширинето — тогава го подгонваха и Баша, доколкото можеше, летеше напред непосредствено след хрътовете, та първа да настигне уморения звяр и да гръмне с пушката си между червените му очи.
Пан Заглоба най обичаше да ловува със соколи; офицерите имаха при себе си няколко много добри двойки.
Баша също го придружаваше, а пан Михал изпращаше скрито подир нея двайсетина души, за да се явят на помощ при случай, защото, макар в Хрептьов винаги да се знаеше какво става на двайсетина мили наоколо в пустинята, все пак пан Михал гледаше да бъде предпазлив.
Войниците с всеки изтекъл ден обикваха все повече Баша, защото и тя се грижеше за тяхната храна и пития, а също така наглеждаше болните и ранените. Дори мрачният Мелехович, чиято глава още не беше оздравяла и който имаше по-твърдо и диво сърце от другите, се разведряваше, когато я видеше. Старите войници се разсипваха да хвалят рицарския й замах и дълбокото познаване на войнишките работи.
— Ако останем случайно без малкия сокол — казваха те, — тя би могла да поеме командването и на човек не би му било жал да загине при такъв полковник.
Имаше и случаи, когато в отсъствие на Володиовски станеше нещо нередно в службата, Баша да хока войниците и те я слушаха покорно, а старите войници вземаха укорите от нейните уста по-присърце, отколкото наказанията, които строгият пан Михал налагаше за всяко нарушение на дисциплината.
В частта винаги цареше голям ред, защото Володиовски, възпитан в школата на княз Йереми, умееше да държи войниците с желязна ръка, но все пак присъствието на Баша смекчи още дивите донякъде нрави. Всеки се мъчеше да й хареса, всеки внимаваше за нейната почивка и спокойствие. Затова един друг се пазеха от всичко, което би могло да ги смути.
В леката хоронгва на пан Миколай Потоцки имаше много шляхтичи, светски и изискани хора, които, макар и подивели през постоянните войни и приключения, все пак бяха много добра компания. Те заедно с офицерите от другите хоронгви често прекарваха вечерите у полковника, като разказваха за стари истории и войни, в които сами бяха вземали участие. Първо място между тях държеше пан Заглоба. Той беше най-възрастният, най-много бе видял и се бе проявил, но когато след една-две чашки задремеше в удобен, тапициран със сахтиян стол, който нарочно слагаха за него, тогава думата вземаха и други. А имаха какво да разказват, защото имаше такива, които бяха посетили Швеция и Москва; имаше и такива, които бяха прекарали младите си години в Сечта още преди буната на Хмелницки; такива, които навремето си бяха пасли в Крим овце като пленници; които бяха копали кладенци в Бахчисарай като роби; които бяха посетили Мала Азия; бяха веслували по Архипелага на турски галери; които в Ерусалим се бяха кланяли пред гроба на Христос; които бяха преживели всякакви приключения и всякакви трудности и все пак отново се бяха върнали под знамената да защитават до края на живота си, до последния си дъх тия крайгранични страни, облени в кръв.
Когато през ноември вечерите станаха по-дълги, а от широката степ лъхаше спокойствие, защото тревата бе изсъхнала, в дома на полковника се събираха всеки ден. Идваше пан Мотовидло, командир на сеймените, по произход украинец, слаб като клечка и дълъг като копие, вече не млад, който повече от двайсет години не беше напускал бойното поле; идваше пан Дейма, брат на оня, който бе съсякъл пан Убиш; с него — пан Мушалски, някога заможен човек, но на младите си години взет в плен, веслувал на турски галери, а като избягал от робство, зарязал имота си и сега със сабя в ръка си отмъщаваше на Мохамедовото племе за нанесените му злини. Той беше несравним стрелец с лък и ако поискаха, пронизваше чапла при висок полет. Идваха също така двамата преследвачи пан Вилга и пан Ненашинец, големи воини, и пан Громика, и пан Бавдинович, и много други. Когато те започнеха да разказват, а бяха много приказливи, в разказите им се виждаше целият онзи източен свят; и Бахчисарай, и Стамбул, и минаретата, и светилищата на фалшивия пророк, и сините води на Босфора, и фонтаните, и султанският двор, и човешкият мравуняк в каменния град, и войската, и еничарите, и дервишите — и цялата тази страшна напаст от скакалци, която се шаренееше като дъга и от която Жечпосполита предпазваше украинските земи, а зад тях всички кръстове и черкви в цяла Европа.
Читать дальше