Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— И без това няма да пуснат на небето тия кози синове, за да не намъкнат там със себе си разни отвратителни инсекти.

После с помощта на един слуга облече къса дреха, подплатена с агнешки кожи, тъкмо като за вечерния хлад, и заповяда да тръгнат, но едва керванът потегли и на отсрещното възвишение се появиха петима конници.

Липковците веднага им дадоха път.

— Михал! — викна Баша като видя тоя, който летеше начело.

И наистина това беше Володиовски, излязъл с няколко конника да посрещне жена си.

Двамата се спуснаха един към друг и се срещнаха с голяма радост, а после си заразказваха какво са преживели през време на раздялата.

Баша разказваше как са пътували и как пан Мелехович си е наранил главата о камъните, а малкият рицар докладваше за дейността си в Хрептьов, където според уверенията му всичко е вече готово и чака да я приеме, защото петстотин брадви били работили три седмици на строежите.

През време на тоя разговор влюбеният пан Михал непрекъснато се навеждаше от седлото и прегръщаше младата си жена, която, изглежда, не се сърдеше особено на това, тъй като яздеше до самия него и конете им почти опираха хълбоците си.

Краят на пътуването вече беше близък, но настана хубава нощ, осветявана от голям и златен месец. Той обаче побледняваше все повече с издигането си от степта към небето, а накрай светлината му бе затъмнена от сияние, което ярко пламна пред кервана.

— Какво е това? — попита Баша.

— Ще видиш — каза Володиовски, като размърда мустаци, — щом преминем оная горичка, която ни дели от Хрептьов.

— Това вече Хрептьов ли е?

— Ти би могла да го видиш като на длан, но го закриват дърветата.

Навлязоха в горичката, но преди да стигнат до средата й, от другия й край се появи рояк светлини, сякаш рояк светулки или трепетни звезди. Тия звезди започнаха да се приближават с голяма бързина и внезапно цялата горичка се затресе от гръмки възгласи:

— Vivat нашата пани! Vivat многоуважаемата командирша! Vivat, vivat!

Това бяха войници, които тичаха да посрещнат Башка. В един миг стотици от тях се смесиха с липковците. Всеки държеше на дълъг прът запалена борина, сложена в разцепения край на пръта. Някои носеха на пръти железни кандила, от които капеше по земята запалена смола като дълги огнени сълзи.

Веднага Баша беше обградена от тълпи страшни, мустакати лица, малко диви, но озарени от радост. Повечето от тях никога през живота си не бяха виждали Баша, мнозина смятаха, че ще видят вече солидна жена и радостта им стана още по-голяма при вида на това почти дете, което, възседнало бялото си конче, се навеждаше, за да благодари, на всички страни своето розово, дребничко, радостно и едновременно силно смутено от тоя неочакван прием лице.

— Благодаря ви, ваша милост панове — обади се Баша, — зная, че това не е за мене…

Но сребристият й гласец се загуби в приветствените възгласи, от които трепереше цялата гора.

Рицарите от хоронгвите на пан подолския генерал и на пан пшемиския подкоможи, казаците на Мотовидло, липковците и черемисовците се размесиха. Всеки искаше да види пани командиршата, да се приближи до нея; някои по-разпалени целуваха крайчеца на роклята й или крака й в стремето. Защото за тия полудиви бойци, свикнали на походи, на лов за хора, на кръвопролития и кланета, това беше толкова необикновено нещо, толкова ново, че като го гледаха, техните корави сърца се развълнуваха и някакви нови, непознати чувства се пробудиха в гърдите им. Те бяха излезли да я приветстват от любов към Володиовски, искаха да му създадат радост, а може би и да се докарат пред него, но ето че и те самите бяха овладени от внезапно вълнение. Това усмихнато сладко и невинно лице със светнали очи и разширени ноздрички в един миг им стана скъпо. „Това е наше детенце!“ — викаха старите казаци, истински степни вълци. „Истински херувим, пане полковник!“ „Зорница! Мило цветенце! — крещяха рицарите. — До един ще паднем за нея!“… А черемисовците цъкаха с език, долепваха длани до широките си гърди и викаха: „Аллах! Аллах!“…

Володиовски беше силно трогнат и зарадван; той се хвана за кръста, горд със своята Башка.

Възгласите продължаваха без прекъсване. Най-сетне керванът излезе от гората и веднага пред очите на новопристигналите се показаха внушителни дървени постройки, издигнати в кръг на възвишението. Това беше хрептьовската станица, видима като в бял ден, защото навсякъде около нея горяха огромни огньове, в които бяха нахвърлени цели дървета. Но и вътрешният плац беше пълен с огньове, само че по-малки, за да не направят пожар.