Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— И него ще отбягват, освен ако дойдат с голяма сила, което може да се случи. Пък и той сам ще ги потърси.

— Ето на, в това бях сигурна! Нима Хрептьов е вече гола пустиня? Ами то е толкова близо!

— По-гола и не може да бъде. Някога, през годините на моята младост, там беше населен край. Човек пътуваше от хутор в хутор, от село в село, от градче в градче. Познавах тия места, бивал съм там! Помня, когато Ушица беше укрепен град, както се казва! Пан Конецполски, бащата, ме беше назначил там за староста. Но после започна инкурсията 158 158 Нахлуване, нашествие (лат.). — Бел.прев. на ония хайти и всичко стана развалини. Когато минахме оттук за Еленка Скшетуска, вече беше пустиня, а по-сетне още двайсетина пъти чамбули прекосиха тия места… Сега пан Собески отново изтръгна тоя край от казаците и татарите като от гърлото на куче… Но хората тук са още малко, само разбойници се крият из долищата…

Пан Заглоба започна да се оглежда наоколо и да клати глава, като си спомняше някогашните времена.

— Боже мой — казваше той, — тогава, когато отивахме за Еленка, — ми се струваше, че старостта е на прага, а сега мисля, че съм бил млад, защото оттогава минаха близо двайсет и четири години. Михал беше още хлапе и нямаше много повече косми по лицето си, отколкото аз на моя пестник. А как си спомням тази околност, сякаш беше вчера! Само храстите и горите са пораснали по-големи, откак agricolae 159 159 Земеделците (лат.). — Бел.прев. са се махнали оттук…

Зад Китайгород веднага навлязоха в големи иглолистни гори, с каквито по онова време беше покрита по-голямата част от тоя край. Тук-таме обаче, особено в околностите на Студженица, се случваха и открити поля и тогава виждаха брега на Днестър и областта, която се простираше отвъд реката чак до височините, закрили хоризонта откъм молдавската страна.

Дълбоки долове, свърталища на диви зверове и диви хора, им пресичаха пътя, понякога тесни и урвести, понякога по-отворени, с леко наклонени страни и обрасли с глухи дебри. Липковците на Мелехович се спускаха предпазливо в тях и когато краят на конвоя беше още на високия ръб, началото му сякаш слизаше под земята. Често се налагаше Баша и пан Заглоба да слизат от карабона, защото, макар Володиовски да беше прокарал горе-долу път, все пак преминаването беше опасно. На дъното на долищата имаше извори или течаха бързи потоци, които шумяха по камъните и на пролет прииждаха от водата на степните снегове.

При все че слънцето още нагряваше силно горите и степта, суров студ се спотайваше в тия каменни гърла и неочаквано повяваше към пътниците. Гора покриваше скалистите склонове и се издигаше по бреговете, мрачна и черна, сякаш искаше да заслони тия хлътнали недра от златните лъчи на слънцето. На места обаче цели части от гората бяха изпотрошени, съборени, стъблата нахвърляни едно върху друго в диво безредие, клоните разбъркани и сбити накуп, съвсем изсъхнали или пък покрити с пожълтели листа.

— Какво е станало с тая гора? — питаше Баша пан Заглоба.

— На места това могат да бъдат стари прегради от съборени дървета, правени или от някогашните жители против ордата, или от размирниците против нашите войски; на места пък така беснеят из гората молдавски вихри, а в тия вихри, както твърдят старите хора, вампири или направо дяволи си устройват забавления.

— А ти, ваша милост, видял ли си някога дяволски забавления?

— За виждане не съм видял, но съм чувал как дяволите си подвикват от удоволствие: „Уха! Уха!“ Попитай Михал — и той е чувал.

Но Баша, макар и смела, се страхуваше мъничко от злите духове, та веднага започна да се кръсти.

— Страшни са тия места! — каза тя.

И наистина в някои долища беше страшно, защото не само че беше мрачно, но и глухо. Вятър не вееше, листата и клоните на дърветата не шумоляха; чуваше се само тропотът и пръхтенето на конете, скърцането на колите и виковете, които коларите издаваха на опасните места. А понякога и татарите или драгуните започваха да пеят, обаче самата глуха гора не се обаждаше с никакъв човешки или животински глас.

Но ако долищата създаваха мрачно впечатление, горният край, дори там, където се простираха гори, се откриваше весело пред очите на кервана. Времето беше есенно, тихо. Слънцето се движеше по небесната степ, неопетнена от никакво облаче, и лееше обилни блясъци върху скалите, полята и горите. В тая светлина боровете изглеждаха червени и златни, а нишките от паяжина, закачени по клонките на дърветата, по бурените и тревата, светеха толкова силно, сякаш сами бяха изтъкани от слънчеви лъчи. Октомври наближаваше средата на дните си, затова много птици, особено по-чувствителните към студа, вече бяха започнали да се преместват от Жечпосполита към Черно море; на небето се виждаха ята от жерави, литнали със силни крясъци, и гъски, и орляци от патици.