Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ето ми наградата! — измърмори мрачно младият татарин.

— За Бога, защо не си споменал нито дума никому?! — възкликна Володиовски.

— Аз исках да кажа всичко на ваша милост, но нямаше кога, защото боледувах след оная злополука; пред техни милости (тук Мелехович се обърна към офицерите) ми беше заповядано да пазя тайна и навярно ваша милост ще благоволиш да заповядаш и на техни милости да мълчат, за да не погубим тия хора.

— Доказателствата за твоята честност са толкова очевидни, че и слепият не би могъл да ги отрече — каза малкият рицар. — Продължавай работата с Кричински. Никаква пречка няма да имаш в това отношение, а помощ, за което ти подавам ръка като на достоен кавалер. Ела днес на вечеря у мене.

Мелехович стисна подадената му ръка и се поклони за трети път. И другите офицери тръгнаха към него от всички страни, като казваха:

— Ние не сме те познавали, но който обича честността, той няма да отбегне днес ръката ти.

Обаче младият липковец се изправи внезапно и наведе назад глава като хищна птица, готова да кълве.

— Пред по-достойни стоя — каза той. После излезе от стаята.

След излизането му се вдигна глъч. „Нищо чудно — говореха офицерите помежду си, — сърцето му е още възмутено от това обвинение, но ще му мине. Ние ще трябва да се отнасяме към него другояче. Той има истинска рицарска фантазия! Знаел е хетманът какво прави! Чудеса стават, да, да!…“

Пан Снитко тържествуваше скрито и накрай не можа да издържи, приближи се до пан Заглоба, поклони се и рече:

— Прощавай, ваша милост, но ето че този вълк не е предател…

— Не е предател ли? — отвърна Заглоба. — Предател е, само че благороден предател, защото изменя не на нас, а на ордата… Не губи надежда, ваша милост пане Снитко, всеки ден ще се моля за ума на ваша милост, може би свети дух ще се смили!

Баша се радваше много, когато пан Заглоба й разказа цялата работа, защото тя изпитваше симпатия и съчувствие към Мелехович.

— Ще трябва — казваше тя — двамата с Михал нарочно да вземем и него в първия опасен поход и по тоя начин да му окажем най-добре доверие.

Но малкият рицар започна да милва Башка по розовото й лице и отговори:

— Ах ти, непоносима мухичке, знам те аз! Не мислиш ти за Мелехович, ами ти се иска да хвръкнеш из степта и да вкусиш от боя! Знам си аз…

След тия думи започна буйно да я целува по устата. Mulier insidiosa est! 178 178 Жената е коварна (лат.). — Бел.прев. — каза Заглоба сериозно.

В това време Мелехович седеше в квартирата си с изпратения му липковец и разговаряха тихо. Те бяха седнали толкова близо един до друг, че челата им почти се допираха. Светилникът с овча лой гореше на масата и хвърляше жълти отблясъци върху лицето на Мелехович, което въпреки цялата му хубост беше просто страшно — такава упоритост, жестокост и дива радост беше изписана върху него.

— Халим, слушай! — шепнеше Мелехович.

— Ефенди — отговори пратеникът.

— Кажи на Кричински, че е постъпил умно, като в писмото не е писал нищо, което би могло да ме погуби. Кажи му, че е умен. Нека никога да не пише ясно… Сега те ще ми вярват още повече… Всички! Самият хетман, Богуш, Мишлишевски, тукашният гарнизон — всички. Чуваш ли? Дано ги чума изпотръшка!

— Слушам, ефенди.

— Но по-напред трябва да отида в Рашков, а после да се върна тук.

— Ефенди, младият Нововейски ще те познае.

— Няма да ме познае. Виждал ме е вече при Калник, при Брацлав и не ме позна. Гледа ме, мръщи вежди, но не ме познава. Той беше на петнайсет години, когато избяга от къщи. Оттогава зимата покри осем пъти степта. Аз съм се изменил. Старият би ме познал, но младият няма да ме познае… Ще ти се обадя от Рашков. Кричински да бъде готов и да се върти наблизо. Ще трябва да бъдете във връзка с перкулабите 179 179 Молдавски първенци и старейшини. — Бел.прев. . В Ямпол също има наша хоронгва. Ще убедя Богуш да ми издейства заповед от хетмана за преместване в Рашков, защото там ще мога по-лесно да бъда във връзка с Кричински. Но тук трябва да се върна… трябва!… Не зная какво ще се случи, но някак ще се нареди… Огън ме гори, нощем сънят бяга от мене… Ако не беше тя, щях да умра…

— Благословени да са ръцете й.

Устните на Мелехович затрепераха, той се наведе още повече към липковеца и започна да шепне сякаш в треска:

— Халим! Благословени да са ръцете й, благословена главата, благословена земята, по която ходи — чуваш ли, Халим! Кажи им там, че съм вече здрав — благодарение на нея…