Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

А понеже настана пълен мрак, реших да нощуваме тук, макар че нямаше с какво да запалим огън. Бог беше дал топла нощ, та моите хора налягаха върху черги, а после отново отидох при кръста, за да прочета всекидневните си молитви пред краката на Христос и да се предоставя на неговото милосърдие. А мислех, че молитвата ми ще бъде приета с благодарност, защото денят ми беше преминал в труд и в такива дела, които смятах за своя заслуга.

Често на отрудения войник се случва да заспи, щом започне вечерната си молитва. Това се случи и на мене. Драгуните, като видели, че съм коленичил, с глава, опряна на кръста, смятали, че съм потънал в набожни размишления, и никой от тях не искал да ме прекъсва; а очите ми се притвориха веднага и странен сън ме осени от тоя кръст. Няма да кажа, че съм имал видение, защото бях и съм недостоен за него, но заспал дълбоко, аз видях като наяве цялото мъчение на Христа… При вида на тия страдания на невинния агнец сърцето ми се сломи, сълзи потекоха от очите ми и ме обзе безкрайна жалост. „Господи — казвам, — аз имам шепа добри момчета: искаш ли да видиш какво може нашата конница, кимни само с глава и аз в миг ще понеса на сабите ни тия твои палачи.“ Щом казах това, всичко изчезна от очите ми, остана само кръстът, а на него Христос, който плачеше с кървави сълзи… А аз прегръщам подножието на светото дърво и също така ридая. Не зная колко продължи това, но след известно време, като се поуспокоих, отново рекох: „Господи, Господи! Та нали ти беше проповядвал светото си учение между закоравелите евреи? Ако беше дошъл от Палестина в нашата Жечпосполита, никога нямаше да те разпънем на кръст, но щяхме да те приемем сърдечно, да те надарим с всякакви блага и да ти дадем гражданство за възвеличаване на още по-голямата твоя Божия слава. Защо не направи така, Господи?“

При тия думи повдигнах очи нагоре — не забравяйте, ваша милост панове, че това беше все насън — и какво виждам? Нашият Господ ме гледа строго, мръщи вежди и внезапно така ми отговаря със силен глас: Евтино е сега вашето шляхтичество, защото през време на шведската война всеки еснафин е могъл да го купи; но да оставим това! И вие, и селската паплач сте все едно, и едните, и другите сте по-лоши от евреите, защото тук всеки ден ме разпъвате на кръст… Не ви ли заповядах аз да обичате дори неприятелите си и да прощавате вината, а вие като бесни зверове си изтърбушвате вътрешностите един на друг. Като гледам това, аз страдам непоносимо. А ти самият, който искаше да ме спасяваш и после ме канеше в Жечпосполита, какво направи? Ето, трупове лежат около моя кръст и кръв е опръскала подножието му, а пък между тях имаше невинни млади момчета или хора заслепени, които бяха съвсем неуки и вървяха подир другите като глупави овце. Беше ли милостив към тях, съди ли ги преди смъртта им? Не! Заповяда всички да бъдат съсечени и мислеше, че с това ще ме зарадваш. Наистина едно е да кориш и наказваш така, както бащата наказва сина, както по-големият брат кори по-малкия, а друго е да си отмъщаваш без съд, без да знаеш мярка в наказанието и жестокостта. Стигна се дотам, че на тая земя вълците са по-милостиви от хората, че тук тревата се поти с кървава роса, че вихрите не веят, а вият, че в реките текат сълзи, а хората протягат ръце към смъртта и викат: „Убежище наше!…“

— Господи! — извиках аз. — Нима те са по-добри от нас? Кой извърши най-големите жестокости? Кой доведе поганците?

— Обичайте ги дори когато наказвате — отговори Господ, — и тогава помрачението ще падне от очите им, закоравелостта ще изчезне от сърцата и моето милосърдие ще бъде над вас. Иначе ще дойде татарската лавина и въже ще метне върху вас и тях — и тогава ще бъдете принудени да служите на неприятеля всред страдание, презрение, сълзи чак до деня, в който ще се обикнете едни други. Но ако чашата на вашата ожесточеност прелее, тогава няма да има милост нито за едните, нито за другите и поганецът ще завладее тая земя на веки веков!

Изтръпнах, когато слушах тия предсказания, и дълго време не можах да кажа нито дума, едва когато се хвърлих ничком на земята, попитах:

— Господи, какво трябва да правя аз, за да залича греховете си?

На това Господ ми рече:

— Иди, повтаряй думите ми, проповядвай любов!

След тоя отговор сънят ми изчезна. А понеже лете нощта е къса, събудих се още в зори и цял покрит с роса. Погледнах: главите лежат около кръста като венец, само че вече посинели. Странно нещо, вчера тази гледка ме радваше, а днес ме обзе ужас, особено като гледах главата на едно момче, може би на седемнайсет години, което беше изключително хубаво. Заповядах на войниците да погребат прилично телата под същия този кръст и оттогава не бях вече същият.