Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Обикновено те тръгваха сутринта, а пан Заглоба я връщаше обратно често пъти едва късно вечерта. По пътя и в самия град сърцето на девойката се радваше от гледката на непознати неща и хора, на пъстри тълпи, великолепни войски.

Тогава очите й започваха да светят като две въгленчета, главата й се въртеше като на пружини; тя не можеше да се нагледа и обсипваше пан Заглоба с хиляди въпроси, а той отговаряше с готовност, защото така можеше да покаже своята опитност и ученост. Много пъти и любезна компания от военни обкръжаваше каретката, с която пътуваха; рицарите се възхищаваха от хубостта на Баша, от острия й ум и решителност, а пан Заглоба винаги им разказваше историята за татарина, застрелян със сачми за патици, за да ги смае и възхити докрай.

Веднъж те се връщаха много късно, защото през целия ден разглеждаха свитите на пан Феликс Потоцки. Нощта беше светла и топла; над ливадите се бяха проснали бели мъгли. Пан Заглоба, ако и да предупреждаваше винаги, че при такова сборище от слуги и войска трябва много да се внимава да не попаднат на нехранимайковци, беше заспал дълбоко; дремеше и кочияшът, само Баша не спеше, тъй като през главата й минаваха хиляди картини и мисли.

Внезапно до ушите й стигна тропотът от няколко коня.

Тогава тя дръпна пан Заглоба за ръкава и рече:

— Някакви конници идат след нас?

— Какво? Как? Кой? — попита сънливият пан Заглоба.

— Някакви конници ни следват!

Пан Заглоба се събуди съвсем.

— О, веднага: „Следват ни!“ Чува се тропот, може би някой пътува по същия път…

— Уверена съм, че това са разбойници!

Баша беше така уверена, защото в душата си силно желаеше приключения, разбойници и удобен случай да покаже своята смелост. И когато пан Заглоба със сумтене и мърморене взе да издърпва от седалището пищовите, които винаги вземаше със себе си „за всеки случай“, тя веднага започна да настоява да й даде единия.

— Аз ще улуча още първия, който се приближи. Леля стреля много добре с пушка, но тя не вижда нощем. Готова съм да се закълна, че това са разбойници! Ах, Боже, само да ни закачат! Дай, ваша милост, по-скоро пищова!

— Добре — отговори Заглоба, — но ще ми обещаеш, че няма да стреляш преди мене и докато не кажа „огън!“. Дам ли ти оръжие, готова си да гръмнеш срещу първия шляхтич, когото срещнем, без да попиташ преди това: „Вердо?“ 141 141 Кой там? (нем.). — Бел.прев. — а после разправии!

— Тогава да попитам ли по-напред: „Вердо?“

— О, ами ако минат някои пияници и познаят, че това е женски глас, и отговорят нещо нетактично?

— Тогава ще гръмна с пищова! Нали?

— Ето на! И ще вземеш ти, глупака, такава лудетина в града! Казвам ти, че няма да стреляш без команда.

— Ще попитам: „Вердо?“, но с такъв дебел глас, че да не познаят.

— Нека бъде така! Ха! Чувам ги вече наблизо. Можеш да бъдеш уверена, че това са някакви солидни хора, защото разбойници биха изскочили ненадейно от рова.

Но все пак, понеже по пътищата наистина се влачеха нехранимайковци и неведнъж се чуваше за разни нападения, пан Заглоба каза на кочияша да не влиза между дърветата, които се чернееха на самия завой, а да спре на добре осветено място.

В това време четирима ездачи се приближиха на двайсетина крачки. Тогава Баша с басов глас, който й се стори достоен за драгун, попита заплашително:

— Вердо?

— Защо сте спрели на пътя? — отговори един от конниците, който навярно помисли, че на тия пътници ще да се е развалило нещо в хамутите или на колата.

Но при тоя глас Баша веднага отпусна пищова и каза бързо на пан Заглоба:

— Ами че това е вуйчо!… О, за Бога!…

— Какъв вуйчо?

— Маковецки…

— Хей там! — викна Заглоба. — Вие да не сте пан Маковецки и пан Володиовски?

— Пан Заглоба? — обади се малкият рицар.

— Михале!

Тук пан Заглоба започна бързо да прехвърля крака през преградата на вратата, но докато прехвърли единия, Володиовски скочи от коня и вече беше при каретата. Той позна при светлината на месеца Баша, хвана я за двете ръце и извика:

— Приветствам те от цялото си сърце, ваша милост панно! А къде е панна Кшиша? Ами сестра ми? Здрави ли сте всички?

— Здрави, слава Богу! Най-сетне ваша милост пристигна! — отговори Баша с разтуптяно сърце. — И вуйчо ли е тук? Вуйчо!

При тия думи тя се хвърли на шията на пан Маковецки, който тъкмо в този момент се приближи до колата, а в това време пан Заглоба отвори прегръдките си за пан Володиовски. След дълги приветствия пан Михал представи пан столника на Заглоба, а след това двамата пристигнали панове предадоха конете си на прислугата и седнаха в каретата; Маковецки и Заглоба заеха почетното седалище, а Баша и Володиовски се настаниха отпред.