Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Какво от това, че са правилни! Тук трябва да помогнем!

— Нека вземе Баша!

— Ами като се вижда, че иска другата… Ех! Да бях се поне досетила!

— Жалко, че не си се досетила, ваша милост.

— Как може да се досетя, когато и такъв Соломон като ваша милост не се е досетил?

— А откъде знаеш, ваша милост пани?

— Нали сватосваше Кетлинг.

— Аз? Бог ми е свидетел, че никого не съм сватосвал. Казвах, че той я обича — и това беше истина; казвах, че Кетлинг е достоен кавалер — това също беше и е истина; но сватлъка оставям на жените. Драга пани! Върху главата ми сега тежи половин Жечпосполита! Нима имам време да мисля за нещо друго освен de publicis? Често пъти нямам време да сложа залък в уста…

— Съветвай сега, ваша милост, в името на Бога! Нали чувам наоколо, че няма по-умна глава от тая на ваша милост.

— Непрестанно приказват за моята глава. Биха могли да ме оставят на мира. Колкото се отнася до съвет, има два изхода: или Михал да вземе Баша, или Кшиша да промени намерението си. Намерението не е обещание!

Дойде пан Маковецки и жена му веднага му разказа всичко. Шляхтичът се силно разтревожи, защото обичаше и ценеше необикновено много пан Михал, но засега не можеше да измисли нищо.

— Ако Кшиша упорства — каза той, като търкаше челото си, — как ще я разубедим от това й решение?…

— Кшиша ще упорства! — отговори пани столникова. — Кшиша винаги е била такава!

На това столникът отвърна:

— Какво е мислил Михал, та не се е осигурил преди заминаването? Ами че могло е да се случи нещо още по-лошо; през това време някой друг е могъл да спечели сърцето на момичето…

— Тогава тя нямаше да отива в манастир — отговори пани столникова. — Нали е свободна.

— Вярно! — каза столникът.

Но в главата на Заглоба вече взе да се прояснява. Ако тайната на Кшиша и Володиовски му беше известна, всичко щеше да му бъде ясно веднага, но понеже не я знаеше, наистина беше мъчно да разбере каквото и да било.

Все пак проницателният ум на пан Заглоба започна да пробива мъглата и да отгатва истинските причини и намерения на Кшиша, както и отчаянието на Володиовски.

След малко той беше вече уверен, че за случилото се има намеса Кетлинг. На тия негови предположения липсваше само сигурност, затова той реши да отиде при Михал и да го разпита в интимен разговор.

По пътя го обзе безпокойство, защото си мислеше така:

„И аз имам доста пръст в цялата тая работа. Исках да пийна медовина на Башината и Михаловата сватба, но не зная дали вместо медовина не съм забъркал кисела каша, защото току-виж, че Михал се върнал на старото си решение и надянал расото по примера на Кшиша…“

Тук чак студени тръпки побиха пан Заглоба, та той ускори крачки и след малко беше в стаята на пан Михал.

Малкият рицар се разхождаше по стаята като див звяр в клетка. Челото му беше страшно набръчкано, очите стъклени — страдаше безкрайно. Щом видя пан Заглоба, застана пред него, скръсти ръце върху гърдите и викна:

— Кажи ми, ваша милост, какво значи всичко това?

— Михале! — отговори Заглоба. — Помисли колко момичета влизат всяка година в манастирите. Обикновено нещо. Има такива, които отиват против волята на родителите си, защото вярват, че господ Иисус Христос ще бъде на тяхна страна, а какво остава за девойка, която е свободна…

— Няма защо повече да крия! — извика пан Михал. — Тя не е свободна, защото преди заминаването ми обеща и чувствата си, и ръката си!

— Ха! — каза Заглоба. — Това не знаех!

— Така е! — повтори малкият рицар.

— Може би тогава ще послуша увещанията?

— Тя не мисли вече за мене! Не поиска да ме види! — извика Володиовски с дълбока скръб. — Аз бързах насам денем и нощем, а тя вече не иска и да ме види! Какво съм й сторил аз?! Какви грехове тежат върху мене, та ме преследва божият гняв, та ме брули вятърът като изсъхнал лист?! Една умря, другата отива в манастир, и двете сам Бог ми отне, защото, изглежда, че съм прокълнат, защото за всекиго има милост, за всекиго благоволение, само не за мене!…

Пан Заглоба затрепера в душата си, защото малкият рицар, увлечен в своята скръб, отново почна да богохулства, както някога след смъртта на Ануша Борзобогата, и поради това, за да отклони мисълта му в друга посока, каза:

— Михале, не се съмнявай, че Божието милосърдие стои и над тебе, защото това е грях, а ти не можеш да знаеш какво те чака утре. Може би и самата Кшиша ще си спомни твоето сиротство, ще промени намеренията си и ще си удържи думата. Освен това, слушай ме, Михале, кой знае дали не е утеха, че сам Бог, нашият милостив отец, ти взема тия гълъби, а не някой мъж, който ходи по земята? Кажи сам, това би ли било по-добре?