Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Интересно дали вече спят, или ще ги видим още днес?

— Навярно спят — отговори Баша със сладък и сякаш сънлив глас, — но ще се събудят и непременно ще дойдат да поздравят ваши милости.

— Така ли мислиш, ваша милост панно? — попита малкият рицар радостно.

И отново погледна към Баша, и отново помисли неволно: „Ама че е хубаво това дяволче при тая светлина на месеца!“ Бяха вече близо до дома на Кетлинг и след малко влязоха в него.

Пани столникова и Кшиша вече спяха, будна беше само прислугата, защото чакаха Баша и пан Заглоба с вечерята.

Веднага в къщата настана голямо раздвижване; Заглоба заповяда да бъдат събудени повече хора, за да се поднесе топла храна на гостите.

Пан столникът искаше да отиде веднага при жена си, но тя беше вече чула необикновеното шетане, досети се кой е пристигнал и след миг дотича долу с набързо навлечена рокля, задъхана, с радостни сълзи на очите и с цъфнала от усмивка уста; започнаха се приветствия, прегръдки и безреден разговор, прекъсван от възклицания.

Пан Володиовски постоянно гледаше към вратата, през която изчезна Баша и където очакваше да види всеки момент любимата си Кшиша, засияла от тиха радост, светла, с блеснали очи и неприбрана от бързане коса; но вместо това само гданският часовник в столовата цъкаше, времето течеше, поднесоха вечеря, а любимата и скъпа за пан Михал девойка не се появяваше в стаята.

Най-сетне влезе Баша, но сама, сериозна някак и натъжена, приближи се до масата и като обгърна свещта с ръка, обърна се към пан Маковецки.

— Вуйчо — каза тя, — Кшиша е малко недобре, та няма да дойде, но моли поне да отидеш до вратата, за да може да те поздрави.

Пан Маковецки стана веднага и излезе, последван от Баша. Малкият рицар страшно помръкна и каза:

— Аз не очаквах, че няма да видя днес панна Кшиша. Нима тя наистина е болна?

— Ами! Здрава е — отговори пани Маковецка, — но сега тя не е за пред хората.

— Защо?

— Нима негова милост пан Заглоба не ти е споменал за намерението й?

— За какво намерение, казвай по-скоро?!

— Тя отива в манастир…

Пан Михал замига с очи като човек, който не е дочул какво му говорят; после лицето му се промени, той стана, отново седна; в миг пот покри с бисерчета челото му и той започна да ги бърше с длан. В стаята настана глухо мълчание.

— Михале! — обади се пани столникова.

А той, загледан смаяно ту в нея, ту в Заглоба, най-сетне каза със страшен глас:

— Нима клетва тежи върху мене?!

— Вразумявай се! — викна Заглоба.

По тоя възклик Заглоба и пани Маковецка отгатнаха тайната на сърцето на малкия рицар и когато той скочи внезапно и напусна стаята, те се гледаха някое време смаяни и безпокоили, докато накрай пани Маковецка каза:

— За Бога! Отиди, ваша милост, подир него, говори му, утеши го — ако не, ще отида аз.

— Не прави това, ваша милост пани — отговори Заглоба. — Никой от нас не е потребен там, а Кшиша; но щом това е невъзможно, по-добре е да го оставим сам, защото ненавременната утеха довежда до още по-голямо отчаяние.

— Сега вече като на длан виждам, че той е искал Кшиша. Гледай ти, ваша милост. Аз знаех, че той я много обичаше и с радост търсеше нейната компания, но никога не ми е хрумвало в главата, че се е така влюбил в нея.

— Трябва да е пристигнал тук с готово решение, в което е виждал своето щастие, а не щеш ли, сякаш гръм го удари.

— Но защо тогава не е споменал нищо на никого, нито на мене, нито на ваша милост, нито на самата Кшиша? Може би тогава девойката нямаше да се обрече на Бога…

— Странно нещо — отговори Заглоба. — С мене той е много откровен и вярва на моя ум повече, отколкото на своя, но не само че нищо не ми е признал за това си чувство, ами веднъж дори ми рече, то е амициция 143 143 Приятелство. — Бел. elemag_an и нищо повече.

— Той винаги е бил скрит!

— Ти, ваша милост пани, си му сестра, но като че ли не го познаваш. Сърцето у него е като очите на охлюв, съвсем отвън. Не съм срещал по-откровен човек. Но признавам, че сега е постъпил другояче. А ти, ваша милост пани, уверена ли си, че той не е говорил нищо и с Кшиша?

— Всемогъщи Боже! Кшиша е господар на своята воля, защото мъжът ми като неин настойник й е казал така: „Стига човекът да е достоен и да е от благородна кръв, можеш да не обръщаш внимание на имотното му състояние.“ Ако Михал беше говорил с нея преди заминаването си, тя щеше да му отговори с „Да!“ или „Не!“ — и той би знаел какво да чака.

— Вярно, че това го удари изневиделица. Твоите, ваша милост пани, основания като жена са съвсем правилни.