Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

На това пан Михал мръдна мустачки и каза още по-остро:

— А аз съм не само шляхтич, но и полковник и също така зная своите права. Ти, ваша милост, можеш да търсиш човека си по закона и да се обърнеш към хетманския съд, но тук заповядвам аз и никой друг!

Пан Нововейски веднага се овладя, щом си припомни, че говори не само с командир, но и с началника на собствения си син, а при това и най-славния рицар в Жечпосполита.

— Пане полковник! — каза той вече с по-мек тон. — Аз няма да го взема против волята на ваша милост, но ще докажа правата си и моля да ми се повярва.

— Мелехович, ти какво ще кажеш на това? — попита Володиовски.

Татаринът впи очи в земята и мълчеше.

— Защото всички знаем, че името ти е Азия! — добави Володиовски.

— Какво ще търсим тук други доказателства! — каза Нововейски. — Ако това е моят човек, той има татуирани на гърдите си риби със синя боя!

Като чу това, пан Ненашинец отвори широко очи и уста, после се хвана за главата и викна:

— Азия Тухайбейович!

Всички очи се обърнаха към него, а той се тресеше цял, сякаш всички рани му се бяха отново отворили, и повтаряше:

— Той е мой пленник! Това е Тухайбейович! За Бога! Това е той.

А младият липковец вдигна гордо глава, плъзна дързък поглед по събраните, изведнъж разгърна дрехата върху своята широка гръд и рече:

— Ето татуираните със синя боя риби! Аз съм син на Тухай бей!…

Всички занемяха, толкова силно впечатление направи името на страшния воин. Та нали той заедно с лютия Хмелницки беше разтърсвал цяла Жечпосполита; той беше пролял море от полска кръв; той бе прегазил Украйна, Волин, Подолието и Галицийските земи с конски копита, разрушил замъци и крепости, унищожил с огън селата, десетки хиляди хора взел в плен. А ето сега синът на тоя човек стоеше пред събраните в хрептьовската станица и казваше в очите на хората: „Аз имам сини риби на гърдите си, аз съм Азия, плът от плътта на Тухай бей!“ Но у тогавашните хора беше внедрено такова чувство на почит към знаменитата кръв, че въпреки ужаса, който предизвикваше в душата на всеки воин името на славния мурза, Мелехович израсна в техните очи, сякаш носеше в себе си цялото величие на своя баща.

Те го гледаха слисани, особено жените, за които всяка тайна е най-голяма примамка; а той сякаш израсна и в собствените си очи чрез това признание, та гледаше дръзко, без да свежда глава, и най-сетне каза:

— Тоя шляхтич (тук той посочи Нововейски) твърди, че аз съм негов човек, а на това аз ще му отговоря, че баща ми е газил с коня си по гърба на по-големи от него… Все пак той казва истината, като твърди, че съм бил у него, защото съм бил и под неговия камшик, гърбът ми се е обливал с кръв, което няма да забравя, ако е рекъл Бог!… Нарекох се Мелехович, за да избягна преследването от негова страна. Но сега, при все че можех да избягам в Крим, на това отечество служа с кръвта и живота си, затова не съм на никого освен на хетмана. Моят баща е роднина на хановете и в Крим ме чакаха богатства и удоволствия; но аз останах тук, макар и презиран, защото обичам това отечество, обичам и пан хетмана, обичам и тия, които никога не са проявили към мене контемпт 189 189 Пренебрежение, презрение (лат.). — Бел.прев. .

След тия думи той се поклони на Володиовски, наведе се пред Баша толкова ниско, че почти докосна коленете й с глава, и без да погледне към никого другиго, взе сабята си под мишница и излезе.

Още някое време цареше мълчание; пръв се обади пан Заглоба:

— Ха! Къде е пан Снитко! Казвах аз, че от очите на тоя Азия гледа вълк, а излезе, че е вълчи син!

— Син на лъв! — отговори Володиовски. — И кой знае дали не се е метнал на баща си!

— За Бога! Видяхте ли, ваши милости, как му святкаха зъбите, също както на стария Тухай бей, когато биваше разгневен! — каза пан Мушалски. — Само това е достатъчно, за да го позная, тъй като съм виждал често стария Тухай бей.

— Не толкова често, колкото аз! — отговори пан Заглоба.

— Сега разбирам защо той има такова обаяние между липковците и черемисовците — намеси се пан Богуш. — Нали те споменават името на Тухай бей като свято. Пази, Боже! Ако тоя човек поиска, той би могъл да ги заведе всички до един на султанска служба и да ни направи много пакости.

— Той няма да стори това — отвърна Володиовски, — защото думите, които каза, че обича нашето отечество и хетмана, са верни: иначе не би служил при нас, когато може да отиде в Крим и там да има всичко в изобилие. Не е видял много добрини от нас!