Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Хубави времена бяха, нали? На младини, който е на бойното поле, той е неприятел, а всеки ден нов номер!…

Солидната матрона се смути много и се поотдръпна от веселия рицар; младите жени сведоха очи, защото лесно се досетиха, че номерата, за които говореше пан Заглоба, ще да са нещо несъвместимо с вродената им скромност, особено защото офицерите избухнаха в силен смях.

— Ще трябва бързо да изпратим някого при пан Рушчиц — каза Баша, — та пан Пьотрович да намери вече писмата готови в Рашков.

На това пан Богуш отговори:

— Побързайте, ваши милости, с цялата тая работа, докато е зима, защото, първо, по това време никакви чамбули не излизат и пътищата са безопасни и, второ, напролет Бог знае какво може да се случи.

— Пан хетманът има ли някакви сведения от Цариград? — попита Володиовски.

— Получи и по тях ще трябва да поговорим насаме. Едно е сигурно, че и с ония ротмистри ще трябва да свършим бързо. Кога ще се върне Мелехович, тъй като от него зависи много?

— Той трябва да очисти останалите разбойници, а после да погребе труповете. Би трябвало да се върне още днес или утре сутринта. Заповядах му да погребе само нашите, а хората на Азба бей не е необходимо, понеже идва зима и няма опасност от зарази. Пък и вълците ще ги очистят.

— Пан хетманът моли — каза пан Богуш — тук да не се пречи с нищо на работата на Мелехович; колкото пъти пожелае да отиде в Рашков, нека върви. Пан хетманът моли също така да му се вярва във всичко, защото е уверен в неговата любов към нас. Той е голям воин и много добро може да направи.

— Нека отива в Рашков и където ще — отговори малкият рицар. — След като премахнахме Азба, той дори не ми е особено потребен. Сега вече няма да се появят никакви по-големи групи чак до първата трева.

— Значи Азба е унищожен? — попита пан Нововейски.

— Така унищожен, че не зная дали са избягали дори двайсет и пет души, а и те ще бъдат изловени един по един, ако Мелехович не ги е вече уловил.

— Страшно се радвам на това — отговори пан Нововейски, — защото сега навярно може да се пътува безопасно до Рашков.

Тук той се обърна към Баша:

— Ние можем да вземем писмата за пан Рушчиц, за които спомена, ваша милост благодетелко.

— Благодарим — отговори Баша, — но тук винаги имаме случаи за изпращане, защото дотам отиват нарочни пратеници.

— Всички гарнизони трябва да поддържат постоянна връзка помежду си — обясни пан Михал. — Но извинявай, ваша милост, ти с тая прекрасна девойка ли отиваш в Рашков?

— Тя е подявка, не е никаква красавица, ваша милост благодетелю — отговори пан Нововейски, — а отиваме в Рашков, защото там служи моят непрокопсан син в хоронгвата на пан Рушчиц. Близо десет години има, откак е избягал от къщи, и само с писма чука на моята бащинска снизходителност.

Володиовски чак плесна с ръце.

— Аз веднага се досетих, че ваша милост е баща на пан Нововейски, и тъкмо исках да питам за това, но бяхме заети с мъката на нейна милост пани Боска. Веднага се досетих, защото си приличате! Моля, значи той е син на ваша милост!…

— Така ме уверяваше покойната му майка, а понеже тя беше добродетелна жена, нямам причини да се съмнявам.

— Двойно се радвам на такъв гост! Бога ми! Само не наричай, ваша милост, сина си непрокопсаник, защото той е знаменит воин и достоен рицар, който прави най-голяма чест на ваша милост. След пан Рушчиц той е пръв преследвач в цялата хоронгва; ти, ваша милост, навярно не знаеш, че синът ти е любимец на хетмана! Цели гарнизони вече му са поверявани и той е излизал с безкрайна слава от всяка задача.

Пан Нововейски се зачерви от задоволство.

— Ваша милост полковник — каза той, — много пъти бащата ще укори детето си, за да възрази някой друг, и смятам, че нищо не може така да наслади родителското сърце, както опровержението на укора. И до мене достигнаха слухове за похвалната служба на Адашек, но едва сега съм зарадван истински, когато слушам от толкова славна уста потвърждение на тая мълва. Разправят, че той бил не само храбър воин, но и сериозен човек, което дори ме учудва, тъй като винаги беше много буен. От малък тоя дявол имаше влечение към войната и най-добро доказателство е това, че като хлапе избяга от къщи. Признавам, че ако бях го хванал тогава, нямаше да пестя ударите pro memoria 187 187 За спомен (лат.). — Бел.прев. , но виждам, че сега ще трябва да се откажа от това, инак може пак да ми се скрие за някакви си десет години, а на мене, стария, ми е мъчно.

— Значи толкова години той не надникна вкъщи?…