Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тя помисли, че ако разбойниците, които се носят подире й, се разпръснат прекалено много из степта, може би като завие назад, ще налети на някого от тях и ще стане двубой.

— Е, голяма работа! — каза тя при тая мисъл на борческата си душа. — Михал така ме е обучил вече, та смело мога да се реша, иначе ще помислят, че бягам от страх, и няма да ме вземат на друга акция, а на всичко отгоре пан Заглоба ще ми се присмива…

Като си каза това, тя се огледа назад към разбойниците, но те бягаха накуп. За двубой нямаше никаква вероятност, обаче на Баша й се дощя непременно да даде пред очите на цялата войска доказателство, че не бяга слепешката и загубила ума и дума.

За тая цел, като си припомни, че в кобурите има два отлични пистолета, грижливо напълнени преди тръгването от самия Михал, почна да задържа коня си или по-скоро при задържането да го обръща към Хрептьов. Но — о, чудо! — като видя това, цялата група от разбойниците промени малко посоката на бягството си и зави повече наляво, към възвишението. Баша ги остави да се приближат на няколко десетки крачки и гръмна два пъти към най-близките коне, после направи кръг и се понесе с всички сили към Хрептьов.

Но едва конят й бе изминал с бързината на лястовица двайсетина крачки, когато внезапно пред него зачерня една широка степна вдлъбнатина. Без да му мисли, Баша го бодна с шпори и благородното животно не отказа да скочи. Но само предните му копита докоснаха срещуположния бряг и той за миг търсеше усилено със задните си крака опора по стръмната стена, при което недостатъчно замръзналата още пръст се свлече изпод краката му и той се срина във вдлъбнатината заедно с Баша.

За щастие конят не я притисна, защото тя още преди това успя да измъкне краката си от стремената и да се наведе с всички сили настрани. И падна върху дебел слой мъх, покрил като килим дъното на вдлъбнатината, но разтърсването беше толкова силно, че тя загуби съзнание.

Володиовски не видя злополуката, защото липковците му закриваха хоризонта, но Мелехович изкрещя със страшен глас на хората си да не се спират и да продължат преследването на разбойниците, а самият той долетя до трапа и се срина презглава надолу.

В миг скочи от седлото и грабна Баша в прегръдките си. Соколовите му очи за секунда я обгърнаха цялата и търсеха дали няма да съзрат някъде кръв, после като светкавица се устремиха към мъха. Мелехович разбра, че тоя мъх беше спасил нея и коня й от смърт.

Сподавен възклик на радост се изтръгна от устата на младия татарин.

Баша обаче тежеше върху ръцете му, та той я притисна с всички сили до гърдите си, после започна да целува бързо очите й с побледнели устни, после прилепи уста до устата й, сякаш искаше да й изпие душата, докато целият свят се завъртя с него в безумен вихър, а спотаената в дъното на гърдите му като змей в пещера страст го грабна като буря.

В тоя момент обаче от високата степ с екот се разнесе тропотът на множество коне, който се приближаваше все повече. Множество гласове завикаха: „Тук! В тоя дол! Тук!“

Мелехович сложи Баша върху мъха и се обади на приближилите:

— Тук! Тук!

Минута по-късно Володиовски скочи на дъното на трапа, последван от пан Заглоба, Мушалски, Ненашинец и няколко други офицери.

— Нищо й няма! — викна татаринът. — Мъхът я спаси!

Володиовски грабна на ръце припадналата си жена, другите скочиха за вода, каквато нямаше наблизо. Заглоба хвана челото на припадналата и започна да вика:

— Баша! Башка, милата ми Башка!

— Нищо й няма! — повтори бледият като труп Мелехович.

Но Заглоба се удари по бедрото, грабна манерката си, наля водка върху длан и взе да разтрива с нея челото на Баша, после наклони манерката към устата й — и това явно помогна, защото, докато другите дотичат с вода, тя отвори очи и започна да поема въздух с уста, като се давеше от водката, която гореше небцето и гърлото й. След няколко минути тя дойде напълно на себе си.

Без да обръща внимание на присъствието на офицерите и войниците, Володиовски ту я притискаше до гърдите си, ту покриваше ръцете й с целувки и говореше:

— Ах ти, моя любима! За малко душата ми не издъхна. Нищо ли ти няма? Нищо ли не те боли?

— Нищо не ми е! — отговори Баша. — Аха! Сега виждам, че съм загубила съзнание, защото конят се свлече с мене… Боят свърши ли вече?

— Свърши. Азба бей е съсечен. Сега да се връщаме бързо, защото ме е страх да не се разболееш от умора.

— Никаква умора не усещам! — каза Баша. После погледна зорко насъбраните и изду ноздри.