Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Пространството, което делеше едните от другите, започна да намалява с поразителна бързина.

Отначало Баша леко побледня от вълнение и сърцето й биеше все по-силно в гърдите, но като видя, че я гледат и не съзря дори най-малка тревога върху никое лице, тя се овладя бързо. След това приближилият се като вихър облак погълна цялото й внимание. Тя стегна поводите, стисна здраво сабичката си и кръвта й отново бликна силно от сърцето към нейното лице.

— Много добре! — каза малкият рицар.

А тя само го погледна, раздвижи ноздри и прошепна едновременно:

— Скоро ли ще се хвърлим в бой?

— Има време! — отговори пан Михал.

А ония летяха, летяха като заек, който усеща кучетата зад себе си. Само половин хвърлей място вече ги делеше от храстите, виждаха се вече протегнатите конски глави със свити уши, а над тях — татарските лица, сякаш сраснали с гривите. Те са все по-близо и по-близо… Чува се пръхтенето на татарските коне, чиито оголени зъби и изпулени очи показваха, че се движат с такава бързина, та дори не могат да си поемат дъх… Володиовски дава знак и редицата от войнишки пушки се насочва към неприятелите.

— Огън!

Гръм, дим — и сякаш вихър удари в куп плява.

За миг бандата се пръсва на всички страни с виене и крясъци. Изведнъж малкият рицар излиза от гъсталака, а едновременно подкоможската, пшемиската и липковската хоронгва затварят обръча и подгонват разпръснатите към средата му, за да ги съберат отново в един куп. Напразно татарите търсят изход поотделно, напразно се въртят, бягат надясно, наляво, напред, назад — обръчът е сключен и бандата въпреки желанието си се скупчва все по-плътно, а в тоя миг хоронгвите долитат и започва страхотен грохот.

Разбойниците разбраха, че само оня ще се измъкне жив от тоя хаос, който си пробие път, затова, макар безредно и всеки на своя глава, започнаха да се отбраняват отчаяно и с ярост. Но веднага, още в началото застлаха полето с трупове — толкова силен беше устремът на удара.

Въпреки теснотата войниците ги притискаха и напираха с конете си напред, като сечаха и мушкаха с оная неумолима и страхотна опитност, която може да има само войникът по професия. Отгласът от ударите се носеше над това човешко сборище, подобен на отглас от цепове за вършитба, които удрят вкупом и бързо по гумното. Войниците удряха и сечаха татарите по главите, по вратовете, по плещите, по ръцете, с които те прикриваха главите си, биеха ги от всички страни, без отдих, без прошка и милост. Враговете също удряха кой с каквото можеше: с ханджари, със саби, един — с боздуган, друг — с конска челюст. Конете им, тласкани към средата, клякаха на задниците си или падаха възнак. Други се хапеха и цвилеха, мятаха се в блъсканицата и предизвикваха неописуема бъркотия. След кратък бой всред мълчание от всички татарски гърди се изтръгна вой; по-големият брой на противника, по-доброто му въоръжение, по-голямата му опитност ги смазваше. Те разбраха, че няма спасение за тях, че никой не ще се измъкне не само с плячка, но че няма да спаси дори живота си. Войниците постепенно се разпалваха и удряха все по-мощно. Някои от разбойниците започнаха да скачат от седлата, за да се промъкнат между краката на жребците. Те биваха смачквани с копита, а понякога войникът се обръщаше и промушваше със сабята си отгоре беглеца; някои падаха на земята с надежда, че когато хоронгвите се придвижат към средата, те ще останат извън обръча и ще могат да се спасят с бягство.

Бандата намаляваше все повече, защото всеки момент гинеха и хора, и коне. Като видя това, Азба бей стегна доколкото можа хората си в един клин и с цялата тая сила се хвърли върху войниците на Мотовидло, за да разкъса на всяка цена обръча.

Но те го спряха веднага и тогава започна страхотна сеч. В същото това време Мелехович, който беснееше като огън, разкъса бандата, остави едната й половина на двете шляхтички хоронгви, а сам връхлетя върху ония, които се биеха с войниците.

Наистина част от разбойниците се измъкнаха към полето при това движение и се пръснаха по равнината като листа, но войниците от задните редици, които поради твърде малкото място не можеха да влязат в боя, веднага се спуснаха подире им по двама, по трима или поединично. А тия, които не успяха да се измъкнат, падаха под меча въпреки отчаяната отбрана и лягаха един до друг като снопове, които жътварите са започнали да жънат от две страни.

Баша полетя заедно с войниците, като пищеше с тънкия си глас, за да си придаде смелост, понеже в първия миг й бе попритъмняло в очите както от бързината, така и от силното вълнение. А когато вече стигна до неприятеля, отначало видя пред себе си само тъмна, подвижна и разлюляна маса. Овладя я непреодолимо желание съвсем да затвори очи. Наистина тя не се поддаде на това си желание, но и така размахваше сабя, малко слепешката. Това обаче трая кратко време. Най-сетне смелостта й взе връх над уплахата и тя бързо прогледна. Най-напред съзря конските глави, а зад тях — пламнали и диви лица; едно от тях блесна току пред нея; Баша замахна силно и лицето изчезна изведнъж, сякаш беше призрак.