Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Ей! Ей! — изписка Баша от радост и като се изправи на стремената, хвана малкия рицар за шията. — А на мене ще позволиш ли също да връхлетя? Кажи, Михале, нали? — питаше тя със светнали очи.

— В навалицата няма да ти позволя, защото при голяма тълпа лесно може да се случи някакво нещастие, а и конят може да не върви както трябва, но аз дадох инструкция след разбиването на бандата да подгонят някоя група към нас; тогава ще пуснем конете и можеш да съсечеш двама или трима, но винаги нападай отляво, защото тогава на преследвания е неудобно да посяга през коня, а ти го имаш от дясната си страна.

На това Баша отговори:

— Хо! Хо! Аз не се страхувам! Ти сам казваше, че със сабя вече действам много по-добре от вуйчо Маковецки; никой не ще може да се справи с мене!

— Внимавай да държиш здраво юздите — намеси се пан Заглоба. — Те си имат свои дяволии и може да се случи така, че ти го гониш, а той изведнъж обърне и спре коня си; тогава ще го отминеш със засиления кон, но докато го отминеш, той вече ще те удари. Опитният боец никога не пуска прекалено свободно коня си, ами го командва според нуждата.

— И сабята не бива никога да вдигаш много, та да ти бъде лесно да преминеш към мушкане — каза пан Мушалски.

— Аз ще бъда при нея за всеки случай — отговори малкият рицар. — Виждаш ли, цялата трудност в битката се състои в това, че трябва да мислиш за всичко: и за своя кон, и за неприятелския, за юздите, за сабята, за сеченето и мушкането — за всичко едновременно! Който придобие опит, всичко това му иде от само себе си, но отначало дори знаменитите фехтовчици често биват несръчни и най-обикновеният боец, стига да е с практика, може да събори от коня по-опитния от себе си новак… Затова аз ще бъда при тебе.

— Само не действай вместо мене и заповядай на хората никой да не се намесва без нужда.

— Хо! Хо! Ще видим какво ще стане със смелостта ти, когато се случи нещо! — отвърна малкият рицар с усмивка.

— Само да не се хванеш за полите на някого от нас — довърши пан Заглоба.

— Ще видим! — каза Баша възмутена.

Като разговаряха така, те навлязоха в местност, покрита тук-таме с храсти. Вече наближаваше да се развидели, но в момента стана по-тъмно, понеже месецът залезе. А и от земята почнаха да се вдигат леки изпарения и да закриват по-далечните предмети. При тая лека мъгла и мрак храстите, които се мержелееха малко по-надалече, придобиваха във възбуденото въображение на Баша форми на живи същества. Много пъти й се струваше, че вижда съвсем ясно хора и коне.

— Михале, какво е това? — питаше шепнешком и сочеше с пръст неясните очертания.

— Нищо, храсти.

— Мислех, че са конници. Скоро ли ще стигнем?

— Още час и половина и ще започне.

— Ах!

— Страх ли те е?

— Не, само че сърцето ми бие от голямо желание! Откъде накъде ще се страхувам! Никак не ме е страх! Гледай какъв скреж има тук… Вижда се, макар да е тъмно.

Наистина те навлязоха в такава част от степта, където дългите и изсъхнали стъбла на бурените бяха покрита със скреж. Пан Володиовски погледна и каза:

— Оттук е минал Мотовидло. Трябва да се е спотаил на около половин миля по-нататък. Развиделява се вече!

Наистина вече се зазоряваше. Здрачът се разредяваше. Небето и земята ставаха сиви, въздухът побледняваше, върховете на дърветата и храстите сякаш се обточиха със сребро. По-далечните китки гора почнаха да се откриват, като че ли някой бавно вдигаше завеса.

В тоя миг от близката горичка внезапно се появи конник.

— От пан Мотовидло ли? — попита Володиовски, когато конникът спря коня си до самия него.

— Тъй вярно, ваша милост!

— Какво има?

— Преминаха Шероци брод; после, привлечени от мученето на воловете, тръгнаха към Калушик. Там взеха воловете и сега стоят на Юрково поле.

— А къде е пан Мотовидло?

— Преградил е пътя от възвишението, а пан Мелехович откъм Калушик. Другите хоронгви — не зная.

— Добре — каза Володиовски, — аз зная; бързай при пан Мотовидло и кажи да затварят пътищата. А отделни хора да разпрати по половината път до пан Мелехович. Тръгвай!

Войникът легна върху седлото и препусна така, че чак далакът на коня изведнъж заигра, и скоро изчезна. А те продължиха пътя си още по-тихо, още по-предпазливо… В това време съвсем се развидели. Мъглата, която на разсъмване се беше вдигнала от земята, изчезна съвсем, а на източната страна на небето се появи дълга светла и розова ивица, чиято светлина и розовина започна да обагря въздуха, височините, зъберите на далечните долища и върхове.