Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тогава до ушите на Баша стигна спокойният глас на мъжа й:

— Добре!

Този глас й придаде необикновена смелост, тя писна още по-тънко и започна да сее смърт вече с пълно хладнокръвие. Ето отново пред нея се зъби някаква страшна глава с плосък нос и издадени скули: Баша — фрас върху нея!… Там пък ръка издига боздуган: Баша — фрас върху нея; вижда някакви плешки с кожух — забива острието в тях; след това сече надясно, наляво, направо, а при всеки замах човек пада на земята и откъсва юздата на коня. Баша чак се чуди, че това е толкова лесно. Но е лесно, защото от едната й страна стреме до стреме се намира малкият рицар, а от другата — пан Мотовидло. Първият внимателно гледа своята любима — и ту угаси някой човек като свещ, ту с удар на сабята си отсече ръка заедно с оръжието или понякога изпречи острието между Баша и неприятеля и вражеската сабя внезапно изхвръкне нагоре, сякаш е крилата птица.

Пан Мотовидло, флегматичен войник, пазеше другата страна на храбрата дама. И както трудолюбивият градинар при минаване между дърветата току ще отсече или отчупи суха клонка, така и той час по час събаряше хората върху окървавената земя, като се биеше с такава флегматичност и спокойствие, сякаш мислеше за нещо друго. Двамата знаеха кога трябва да позволят на Баша да нападне и кога да я изпреварят или заместят.

А отдалече бдеше над нея и един трети, несравним лъконосец, който нарочно стоеше по-настрани и непрекъснато слагаше стрела на тетивата и я пускаше в най-голямата навалица като сигурен пратеник на смъртта.

Но блъсканицата стана толкова голяма, че Володиовски каза на Баша да се оттегли от хаоса заедно с няколко души, особено когато полудивите коне на татарите започнаха да хапят и ритат. А Баша веднага го послуша, защото колкото въодушевлението и храброто й сърце да я увличаха към понататъшна борба, все пак женската й природа започна да взема връх над увлечението и да се отвращава от тая сеч, от кръвнината, от воя, стоновете, хъркането на умиращите, от въздуха, пропит с миризма на кръв и пот.

Като се отдръпваше бавно с коня си, тя скоро се намери извън кръга на бойците, а пан Михал и пан Мотовидло, освободени от грижата да я пазят, най-сетне можеха да дадат пълна свобода на войнишката си страст.

В това време пан Мушалски, който досега стоеше настрана, се приближи до Баша.

— Ти, ваша милост, се държа наистина като рицар — каза й той. — Който не знае, би помислил, че Архангел Михаил е слязъл от небесата между войниците и поразява това куче семе… Каква чест е за тях да загиват от такава ръчица, която нека ми бъде позволено да целуна по тоя случай.

След тия думи пан Мушалски хвана ръката на Баша и притисна мустаците си до нея.

— Ти видя ли, ваша милост? Наистина ли се бих добре? — попита Баша, като си поемаше въздух с отворени ноздри и уста.

— И котката не се държи по-добре срещу плъховете. Радвах се от сърце, кълна се в Бога! Но ти, ваша милост, постъпи добре, като се оттегли от битката, защото към края обикновено най-лесно може да се случи беда.

— Мъжът ми заповяда, а на тръгване аз му обещах, че ще го слушам.

— Мога ли да оставя моя лък? А? Сега той не ми трябва, а ще се впусна със сабята. Виждам да се приближават трима души, които навярно пак полковникът изпраща да пазят твоята достойна особа. Иначе аз бих изпратил; но кланям ти се до земята, защото там вече скоро ще дойде краят и трябва да бързам.

Тримата драгуни наистина дойдоха, за да пазят Баша, а пан Мушалски, като видя това, пришпори силно коня и полетя напред. Баша се поколеба малко дали да остане на това място или да заобиколи стръмната стена и да се изкачи на възвишението, от което преди битката бяха гледали към равнината. Но тя се чувстваше много уморена и реши да остане.

Женската й природа се обаждаше все по-силно в нея. На някакви си двеста крачки доизбиваха без милост останалите разбойници и черната маса от бойци вилнееше все по-бурно по кървавото бойно поле. Отчаяни викове разтърсваха въздуха, а на Баша, която до неотдавна още беше така изпълнена с въодушевление, сега почна да й се повдига и й прилоша. Обзе я силен страх да не припадне съвсем и само срамът от драгуните я държеше на седлото; тя обаче грижливо извръщаше лицето си на другата страна, за да не съзрат колко е бледо. Чистият въздух постепенно възвръщаше силите и смелостта й, но не до такава степен, че да пожелае отново да се втурне между бойците. Тя би сторила това може би за да моли милост за останалите татари. Но знаеше, че от това не би излязло нищо, та чакаше жадно края на битката.