Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Господи Боже!… Сега вече не се чудя на тоя младеж, ами че това цвете е цъфнало чудесно… Приветствам те, мила девойко, приветствам с цялото си сърце и душа любимата внучка на моя Билевич. Познаваш ли ме?

— Познавам те, ваше княжеско височество! — отговори девойката.

— А аз нямаше да те позная, защото последния път те видях още съвсем малка, неразцъфтяла и не така пременена, както си сега… Повдигни само завеските на очите си… За Бога! Щастлив е този гмурец, който улови такъв бисер; нещастен, който го е имал и загубил… Ето тук пред тебе стои такъв отчаяник в лицето на тоя кавалер… Познаваш ли и него?

— Познавам го — прошепна Оленка, без да повдигне очи.

— Той е голям грешник и ти го водя на изповед… Наложи му каквото искаш покаяние, но не му отказвай опрощаване на греховете, да не би отчаянието да го доведе до още по-тежки грехове.

Тук князът се обърна към пан мечника и към пани Войнилович:

— Да оставим младите, понеже не е редно да присъстваме при изповед, а на мене и вярата ми забранява това.

След миг пан Анджей и Оленка останаха сами.

Сърцето й пърхаше в гърдите както на гълъб, над който се е надвесил ястреб, а и той беше развълнуван. Напуснала го бе обикновената смелост, пламенност и самоувереност. Дълго мълчаха и двамата.

Най-сетне той се обади пръв с нисък, сподавен глас:

— Не се надяваше да ме видиш, нали, Оленка?

— Не — прошепна девойката.

— За Бога! Ако татарин се изправеше пред тебе тук, ти щеше да бъдеш по-малко уплашена. Не се страхувай! Гледай колко хора има тук. Нищо лошо няма да ти сторя. Дори да бяхме сами, пак нямаше да има от какво да се боиш, понеже съм се заклел да те уважавам. Имай доверие в мене!

Тя повдигна за малко очи и го погледна.

— Откъде накъде да имам доверие?

— Вярно, много греших, но това е вече минало и повече няма да се повтори… Когато лежах тежко ранен след дуела с Володиовски, тогава си казах: няма да я вземаш със сила, със сабя, с огън, а ще я заслужиш само с благородни постъпки и така ще спечелиш опрощението й!… Нали и в нея сърцето не е от камък и упоритостта й ще премине; види ли, че си се поправил, ще ти прости!… Затова аз си обещах да се поправя и ще удържа думата си… И Бог веднага ме благослови — дойде Володиовски и ми донесе заповедно писмо за организиране на хоронгва. Той можеше да не ми го даде, а ми го даде; благороден човек! Поради това писмо вече не бях длъжен да се явявам пред съдилищата, защото преминах под юрисдикцията на хетмана. Изповядах пред княза всичките си грехове като пред баща; а той не само че ми прости, но и обеща да потуши всичко и да ме защитава от човешката вражда. Бог да го благослови… Няма да бъда разбойник, Оленка, ще се помиря с хората, ще си възстановя славата, ще заслужа пред отечеството, ще поправя злините… Оленка! Какво ще кажеш на това?!… Няма ли да ми речеш една добра дума?

Той започна да се взира напрегнато в нея и да скръства ръце като за молитва.

— Мога ли да вярвам? — отговори девойката.

— Можеш, кълна се в Бога, трябва да ми вярваш! — отвърна Кмичиц. — Гледай, в това повярваха и князът хетман, и пан Володиовски. Те знаят всичките ми провинения, а повярваха… Виждаш ли!… Защо само ти да не ми вярваш?

— Защото видях човешки сълзи, проливани по вина на ваша милост… Защото видях гробове, още необраснали с трева…

— Ще обраснат, а сълзите ще избърша сам.

— Направи по-напред това, ваша милост.

— Дай ми само надежда, че като го направя, ще си възвърна и тебе… Лесно ти е да казваш: „Направи по-напред това“. Ами ако аз го направя, а през това време ти се ожениш за друг? Боже, спаси ме! Боже, запази ме от такова нещо, че ще полудея. В името на Бога те моля, Оленка, да ме увериш, че не ще те загубя, докато не постигна помирение с вашата шляхта там. Помниш ли? Ти сама ми писа това, а аз пазя писмото и си го чета, когато ми е много тежко на душата. Нищо повече не искам, повтори ми само, че ще чакаш, че няма да се ожениш за друг!…

— Ти, ваша милост, знаеш, че съгласно завещанието не мога да направя това, само мога да потърся убежище в манастир.

— О, тогава добре би ме наредила! За Бога, не споменавай за манастир, защото ме побиват тръпки само като си помисля. Не споменавай, Оленка, иначе тук пред всички ще падна пред краката ти и ще те моля да не вършиш това. Ти си отказала на пан Володиовски, зная, защото той сам ми го каза. Той ме насърчаваше да те спечеля с добри дела… Но какво би помогнало това, ако постъпиш в манастир? Ще ми кажеш, че човек трябва да бъде добродетелен заради самата добродетел… А аз ще ти отговоря, че те обичам като загубил всяка надежда човек и нищо повече не искам да зная. Когато замина от Водокти, едва станал от леглото, почнах да те търся. Организирах хоронгва, всеки миг бях зает, нямах време да се нахраня, нощем да спя, но въпреки това не престанах да те търся. Такава ми е вече съдбата: без тебе няма нито живот, нито спокойствие. Така вече и стана! Нищо друго, живеех само с въздишки. Най-сетне научих, че се намираш при пан мечника в Билевичи. Тогава, казвам ти, се борех с мислите си като с мечка: да отида ли, да не отида ли?… Но не смеех да дойда, да не би да ме напоиш с жлъч. Най-сетне си казах: още никакво добро не съм сторил… няма да отида… Но ето че князът, мой любим баща, се съжали над мене и прати да ви поканят в Кейдани, та поне очите си да мога да напълня с моята любов… тъй като тръгваме на война. Не искам още утре да се ожениш за мене… Но да чуя поне добра дума от тебе, да се уверя и тогава ще ми бъде по-лесно… Душице моя едничка… Аз не искам да загина, но в битката това може да се случи с всеки, защото няма да се крия зад другите… Затова трябва да ми простиш, както се прощава на обречен на смърт.