Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Но в това нямаше нищо чудно, защото по-долу седяха полковници и рицари, които близката война най-много заплашваше със смърт. А по-лесно е да загинеш във войната, отколкото да носиш върху плещите си отговорността за нея. Няма да се загрижи войнишката душа, когато, изкупила с кръв греховете си, лети от бойното поле към небето — само тоя навежда тежко глава, тоя се разправя в душата си с Бога и със своята съвест, който в навечерието на решителния час знае каква чаша ще поднесе на другия ден на отечеството за изпиване.

Така именно си обясняваха на ниските краища безпокойството на княза.

— Той е винаги такъв пред всяка война: приказва със собствената си душа — казваше старият полковник Станкевич на пан Заглоба, — но колкото е по-мрачен, толкова по-зле за неприятелите, защото в деня на битката непременно ще бъде весел.

— То и лъвът ръмжи преди боя — отвърна пан Заглоба, — за да пробуди в себе си по-голяма абоминация 91 91 Отвращение (лат.). — Бел.прев. срещу неприятеля. А що се отнася до великите военачалници, всеки има свои обичаи. Казват, че Анибал хвърлял зарове, Сципион Африкански декламирал стихове, пан Конецполски, бащата, винаги разговаряше за жени, а аз много обичам преди битката да поспя по някой час, при все че не бягам и от чашката с добри приятели.

— Забележете, ваша милост панове, че и епископ Парчевски е бледен като платно! — каза Станислав Скшетуски.

— Защото е седнал на калвинистка маса и току-виж, че може да глътне нещо нечисто с яденето — обясни Заглоба с тих глас. — Старите хора казват, че дяволът няма достъп до питиетата и тях можеш да ги пиеш навсякъде, но от ядене и особено от супи трябва да се пазиш. Така беше и на Крим, когато бях там в плен. Татарските моли или князе така умееха да готвят овнешко с чесън, че който го опиташе, веднага беше готов да отстъпи от вярата си и да приеме техния нехранимайковски пророк.

Тук Заглоба понижи още повече гласа си:

— Аз не казвам това от контемпт 92 92 Пренебрежение, презрение (лат.). — Бел.прев. към княза, но ви съветвам да прекръстите яденето, защото, пазиш ли се, и Бог ще те пази.

— Какво приказваш, ваша милост!… Който се помоли на Бога преди ядене, на него не ще стане нищо; у нас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани и калвинисти, но не съм чувал, че могат да омагьосват яденето.

— У вас, във Велкополска, има колкото щеш лютерани, затова веднага се надушиха с шведите — отговори Заглоба, — и сега са в съюз с тях. На мястото на княза аз бих пуснал кучетата и срещу тия там пратеници, а не да им пълня червата с разни специалитети. Я го гледай тоя Льовенхаупт. Така плюска, сякаш след един месец, вързан за крака с въже, ще го карат на пазар. Току-виж, че напълнил джобовете си с разни лакомства за жена си и децата… Забравих как се нарича оня, другият задморец. Като че ли…

— Попитай Михал, отче — каза Ян Скшетуски.

Пан Михал седеше наблизо, но нищо не чуваше и нищо не виждаше, тъй като се намираше между две девойки; от лявата му страна беше панна Елжбета Шелявска, достойна мома на около четирийсет години, а отдясно Оленка Билевичувна, отвъд която седеше Кмичиц. Панна Елжбета тресеше над малкия рицар окичената си с пера глава и му разказваше нещо много живо, а той я поглеждаше от време на време с посърнал поглед и отговаряше постоянно: „Вярно, ваша милост, съвсем вярно!“ — и не разбираше нито дума, понеже цялото му внимание беше насочено към другата страна. С ухо той ловеше шумола от думите на Оленка, от роклята й от ламе и така мърдаше мустаци от мъка, сякаш искаше да уплаши панна Елжбета с тях:

„Ех, че чудесна девойка!… Ех, че хубавица! — казваше си той. — Погледни, Боже, към моето нещастие, защото няма по-голям сирак от мене. Душата ми чак пищи да има своя любима жена, но към която погледна, някой друг войник вече е там на квартира. Къде да се дяна аз, клетият скитник?…“

— А какво мислиш да правиш след войната, ваша милост? — попита го внезапно панна Елжбета Шелявска, като сви уста и си вееше силно.

— Ще отида в манастир! — отговори неучтиво малкият рицар.

— Кой говори там за манастир на пиршество? — извика весело Кмичиц и се наведе през Оленка. — О, пан Володиовски!

— Ти, ваша милост, не мислиш такова нещо, нали? Вярвам! — каза пан Михал.

Изведнъж сладкият глас на Оленка прозвуча в ушите му:

— Ти, ваша милост, не трябва да мислиш за това. Бог ще ти даде жена, която ще обичаш и ще бъде така благородна, както си и сам ти.

Добрият пан Михал се разчувства веднага: