Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Изведнъж Станкевич, обзет от отчаяние, извади полковнишкия си жезъл из пояса и го хвърли с трясък в краката на княза. Втори хвърли Мирски, трети Юзефович, четвърти Хошчиц, пети, бледен като труп, пан Володиовски, шести Оскерко — и жезлите се търкаляха по пода, а в същото време в тая лъвска пещера все повече уста повтаряха в очите на лъва страшната дума:

— Предател!… Предател!…

Всичката кръв нахлу в главата на гордия магнат; той така посиня, та би могло да се помисли, че след миг ще се строполи мъртъв под масата.

— Ганхоф и Кмичиц при мене!… — изрева той с гръмлив глас.

В тоя миг четирите двойни врати на залата се отвориха едновременно с шум и отрядите шотландска пехота влязоха наежени, мълчаливи, с мускети в ръка. От главната врата ги водеше Ганхоф.

— Стой! — викна князът.

После се обърна към полковниците:

— Който е с мене, нека мине отдясно в залата!

— Аз съм войник и служа на хетмана!… Нека ме съди Бог!… — каза Харламп и премина отдясно.

— И аз! — добави Мелешко. — Грехът не ще бъде мой!

— Протестирах като гражданин, но като войник трябва да слушам — добави Невяровски, който наистина беше хвърлил преди това жезъла си, но сега, изглежда, се уплаши от Радживил.

Последваха го още неколцина и значителна група от шляхтата; но Мирски, най-високият по чин, и Станкевич, най-възрастният, и Хошчиц, и Володиовски, и Оскерко останаха на мястото си, а с тях двамата Скшетуски, пан Заглоба и огромното мнозинство както офицери от разните тежки и леки хоронгви, така и от шляхтата.

Шотландската пехота ги обгради като стена.

Още в първия миг, когато князът вдигна тост в чест на Карл Густав, Кмичиц скочи заедно с всички от мястото си, изблещи очи и стоеше сякаш вкаменен, като повтаряше с побледнели устни:

— Боже!… Боже!… Боже!… Какво направих аз?…

Изведнъж един тих глас, но съвсем ясен за неговото ухо, прошепна наблизо:

— Пане Анджей!

Той се хвана внезапно с две ръце за косата:

— Да бъда проклет навеки!… Дано ме земята погълне!… Върху лицето на Билевичувна бликнаха пламъци и тя впи в Кмичиц светлите си като звезди очи.

— Позор на тия, които застават при хетмана!… Избирай!… Боже всемогъщи!… Какво правиш, ваша милост?!… Избирай!…

— Господи, Господи! — викна Кмичиц.

В това време залата се изпълни с викове, други хвърляха жезлите си пред краката на княза, но Кмичиц не се присъедини към тях! Не мръдна и тогава, когато князът викна: „Ганхоф и Кмичиц при мене!“ — нито когато шотландската пехота вече влезе в залата — и стоеше разкъсван от болка и отчаяние, с обезумял поглед, с посинели устни.

Внезапно той се обърна към Билевичувна и протегна към нея ръце:

— Оленка!… Оленка!… — повтори той с жален стон, като дете, към което са се отнесли зле.

Но тя се отдръпна с отвращение и ужас на лицето.

— Махни се… предателю! — отговори тя силно.

В тоя миг Ганхоф изкомандва: „Напред!“ — и шотландският отряд, който бе обградил арестуваните, тръгна към вратата.

Кмичиц тръгна след тях като замаян, без да знае накъде и защо отива.

Пирът беше свършен…

Още същата нощ князът се съвещава дълго с венденския воевода пан Корф и с шведските пратеници. Резултатът от обявяването на договора бе излъгал очакванията му и му разкри опасно бъдеще. Князът нарочно искаше да обяви споразумението на пира, когато умовете са възбудени, весели и склонни към всякакво разбирателство. Наистина той очакваше съпротива, но разчиташе и на привърженици, а ето че енергичността на протеста надмина предположенията му. Освен няколко десетки шляхтичи-калвинисти и шепа офицери от чужд произход, които като чужденци не можеха да имат думата по тоя въпрос — всички се обявиха против споразумението, сключено с Карл Густав или по-право с неговия фелдмаршал и баджанак Понтус де ла Гард.

Наистина князът заповяда да арестуват старшите военни, които му се противопоставиха, но какво от това? Какво ще кажат редовните войски?… Дали не ще поискат полковниците си? Дали няма да се разбунтуват и не ще ли се опитат да ги освободят със сила? В такъв случай какво ще остане при гордия княз освен няколко драгунски полка и чуждестранната пехота?

После… остава още цялата страна, цялата въоръжена шляхта — и Сапеха, витебският воевода, страшен противник на радживиловския дом, готов на война с целия свят в името на целостта на Жечпосполита. Тия полковници, на които все пак не могат да се отсекат главите, тия полски хоронгви ще отидат при него и Сапеха ще застане начело на всички сили на страната, а княз Радживил ще се види без войска, без привърженици, без значение… И какво ще стане тогава?…