Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

След като прочете писмото, хетманът го сложи на коленете си и започна да клати глава с болезнена усмивка на лицето си.

— И тоя ме напуска, от собствената си кръв се отрича, защото искам да придам на нашия род непознат досега блясък!… Ех, жалко! Остава Богуслав, той не ще ме напусне… С нас са електорът и Каролус Густавус, а който не иска да сее, той няма и да жъне…

— Позор! — шепнеше съвестта.

— Ще благоволиш ли да пратиш отговор, ваше княжеско височество? — попита Харашимович.

— Няма да има отговор.

— Мога ли да си отида и да изпратя камериерите?

— Чакай… Сложени ли са достатъчно постове?

— Тъй вярно.

— Разпратени ли са заповеди до хоронгвите?

— Тъй вярно.

— Какво прави Кмичиц?

— Удряше си главата о стената и крещеше, че го чака вечна мъка. Гърчеше се като червей. Искал да бяга подир Билевич и сродницата му, но стражите не го пуснали. Извадил сабята, та трябвало да го вържат. Сега лежи спокойно.

— Рошенският мечник замина ли?

— Нямаше заповед да го задържим.

— Забравих! — каза князът. — Отвори прозореца, че е задушно и астмата ме мъчи. На Харламп кажи да отиде в Упита за хоронгвата и веднага да я докара тук. Да му се дадат пари, за да плати първата четвърт на хората и да им разреши да погуляят… Кажи му, че вместо Володиовски той ще вземе Дидкеме на доживотно ползване. Астмата ме задушава… Чакай!

— Слушам, ваше княжеско височество.

— Какво прави Кмичиц?

— Както казах на ваше княжеско височество, лежи спокойно.

— Вярно, каза ми… Поръчай да го пратят тук. Трябва да поговоря с него. Нареди да го развържат.

— Ваше княжеско височество, той е луд човек…

— Не бой се, тръгвай!

Харашимович излезе, а князът извади от венецианското си бюро кутия с пистолети, отвори я и ги сложи под ръка на масата, при която седна.

След четвърт час Кмичиц влезе, въведен от четирима шотландски трабанти. Князът заповяда на войниците да си отидат. Останаха насаме.

Човек би казал, че в лицето на юнака няма нито капка кръв, толкова беше бледо; само очите му светеха трескаво, но иначе беше спокоен, примирен или изглеждаше потънал в безгранично отчаяние.

Двамата мълчаха някое време. Пръв заговори князът:

— Ти ми се закле пред разпятието, че няма да ме напуснеш!

— Опозорен ще бъда, ако не удържа на тая си клетва; опозорен ще бъда, ако я удържа! — каза Кмичиц. — Все ми е едно!

— Дори и да те водя към лошо, не ти ще отговаряш.

— Преди месец бях заплашен от съд и наказания за убийства… Днес ми се струва, че тогава съм бил невинен като дете!

— Преди да излезеш от тази стая, ще се почувстваш очистен от всичките си стари провинения — каза князът.

После промени внезапно тона и попита с известно интимно добродушие:

— И какво смяташ, какво би трябвало да направя аз пред тия двама неприятели, които са сто пъти по-силни и от които не бих могъл да защитя страната?

— Да загинеш! — отговори Кмичиц рязко.

— Да завиди човек на вас, войниците, които можете толкова лесно да отхвърлите потисналото ви бреме. Да загина! Който е гледал смъртта в очите и не се бои от нея, за него няма нищо по-просто на тоя свят. Вас не ви боли главата за това и на никого няма да му дойде дори на ум, че ако сега бих разпалил ожесточена война и загина, без да сключа споразумение, камък върху камък не ще остане в тая страна. Не дай Боже да стане това, тъй като тогава душата ми и на небето не би намерила покой. О, terque quaterque beati 101 101 О, хиляди пъти по-честити (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев. сте вие, които можете да загинете!… Мислиш ли ти, че и на мене животът ми вече не тежи, че не съм огладнял за вечен сън и почивка? Но аз трябва да изпия до дъно чашата на жлъчта и горчивината. Аз трябва да спасявам тая нещастна страна и да се подложа под ново бреме за нейното спасение. Нека завистливите ме обвиняват, че съм бил тщеславен, нека казват, че изменям на отечеството, за да издигна себе си. Бог ме вижда, Бог съди дали желая такова издигане и дали не бих се отказал, ако имаше друг изход… Вие, които ме напускате, намерете това средство за спасение; посочете пътя вие, които ме нарекохте предател, и аз още днес ще скъсам тоя документ и ще събудя всички хоронгви от сън, за да тръгнем срещу неприятеля.

Кмичиц мълчеше.

— Е, защо мълчиш? — извика Радживил с възбуден глас. — Правя те велик хетман и вилненски воевода на мое място, а ти не загивай, защото това не е мъчно нещо, но спасявай страната; защитавай заетите воеводства, отмъсти за пепелищата на Вилно, защитавай Жмудж от шведското нашествие, нещо повече, отбранявай цялата Жечпосполита, изгони от границите всички неприятели!… Вдигни се сам срещу хиляди и не загивай!… И не загивай, защото не ти се разрешава, а спасявай страната!…