Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Огън бликаше от зениците и очите на княза и някакъв необикновен блясък обграждаше цялата му фигура.

— Ваше княжеско височество! — възкликна Кмичиц. — Умът ми не може да обхване всичко това, главата ми ще се пръсне, очите се страхуват да гледат напред!

— После — продължаваше Радживил, сякаш следваше мислите си, — после… шведите няма да лишат Ян Казимеж нито от държавата, нито от короната му, но ще го оставят в Мазовше и Малополска. Бог не му даде потомство. После ще дойде избор на крал… Кого ще изберат на трона, ако желаят да запазят съюза с Литва? Кога Полша постигна могъщество и смаза кръстоносците? Когато на нейния трон седна Владислав Ягело. И сега ще бъде така… Поляците не могат да сложат на трона другиго освен тоя, който ще владичества тук. Не могат и не ще сторят това, защото ще загинат, защото между немеца и турчина няма да им стигне въздух в гърдите, когато и без това казашкият рак яде дробовете им! Не могат! Слепец е, който не вижда това; глупак, който не го разбира! И тогава двете страни ще се съединят отново и ще се слеят в една сила в лицето на моя дом! Тогава ще видим дали ония скандинавски зайчета ще се задържат на днешните си пруски и велкополски придобивки. Тогава ще им кажа: „quis ego!“ 103 103 Аз тях — подразбира се: ще ги накажа, ще им дам да разберат (лат.) — цитат от Вергилиевата „Енеида“. — Бел.прев. и с тоя крак ще им притисна мършавите ребра и ще създам такава сила, каквато светът не е видял, за каквато историята не е писала, и може би тогава ще понесем кръст, меч и огън към Цариград и спокойни вътрешно, ще заплашваме неприятелите! Велики боже, ти, който въртиш звездите, дай ми да спася тая страна за твоя слава и за славата на цялото християнство, дай ми хора, които биха разбрали моята мисъл и биха пожелали да помогнат за това спасение. Ето ме!…

Тук князът разпери ръце и вдигна очи нагоре:

— Ти ме виждаш! Ти ме съдиш!…

— Ваше княжеско височество! Ваше княжеско височество! — извика Кмичиц.

— Върви си! Напусни ме! Хвърли жезъла си в краката ми! Наруши клетвата! Наречи ме предател!… Нека да не липсва нито един бодил в тоя трънен венец, който е сложен на главата ми! Погубете страната, хвърлете я в пропастта, отблъснете ръката, която може да я спаси, и вървете пред Божия съд… Там нека ни съдят…

Кмичиц се хвърли на колене пред Радживил.

— Ваше княжеско височество! Аз съм с тебе до смъртта! Баща на отечеството! Спасителю!

Радживил сложи двете си ръце върху главата му и отново настана кратко мълчание… Само кукумявката продължаваше да се смее на кулата.

— Всичко ще получиш, каквото си желал — каза тържествено князът. — Нищо няма да те отмине, а ще имаш повече, отколкото са ти пожелавали баща ти и майка ти… Стани, бъдещи велик хетмане и вилненски воевода!…

На небето започна да се зазорява.

Пан Заглоба здравата се беше нарязал, когато на три пъти хвърли в очите на страшния хетман думата: „Предател!“ Но след един час, когато виното се изпари от плешивото му теме и той се намери заедно с двамата Скшетуски и с пан Михал в подземието на кейданския замък, разбра твърде късно на какъв риск изложи собствената си шия и главите на другарите си и силно се разтревожи.

— Какво ще стане сега? — питаше той и гледаше с унил поглед малкия рицар, на когото разчиташе особено много при всеки тежък случай.

— По дяволите животът ми! Все ми е едно! — отговори Володиовски.

— Ще доживеем такива времена и такъв позор, какъвто светът и нашата държава не са виждали досега! — каза Ян Скшетуски.

— Ако само доживеем — отговори Заглоба, — тогава бихме могли да възкресим с добрия си пример добродетелта у другите… Но дали ще доживеем? Това е важното…

— Това е толкова страшно, че не може да му се повярва! — казваше Станислав Скшетуски. — Къде се е чуло подобно нещо? Спасявайте ме, ваша милост панове, защото чувствам, че се умопобърквам… Две войни, трета казашка… а на това отгоре и предателства като епидемия: Раджейовски, Опалински, Груджински, Радживил. Дума да не става — иде краят на света и страшният съд! Нека се разтвори земята под краката ни. За Бога, ще полудея!

И сложил ръце отзад на главата си, започна да се разхожда надлъж и нашир в подземието като див звяр в клетка.

— Да започнем да се молим ли, или що? — каза той най-сетне. — Боже милостиви, спаси ни!

— Успокой се, ваша милост! — каза Заглоба. — Сега не е време за вайкане!

Пан Станислав стисна внезапно зъби, овладя го ярост.