Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

— Аз не съм хетман и вилненски воевода — отвърна Кмичиц — и не е моя грижа това, което не е моя работа… Но ако е въпрос да се вдигна сам срещу хиляди, ще се вдигна!

— Слушай тогава, войниче: щом не е твоя работа да спасяваш страната, остави това на мене и ми вярвай.

— Не мога! — каза Кмичиц със стиснати зъби. Радживил поклати глава:

— Не разчитах на ония, очаквах това, което стана, но в тебе съм се излъгал. Не ме прекъсвай и слушай… Аз те вдигнах на крака, отървах те от съд и наказание, приех те като син. Знаеш ли защо? Защото мислех, че имаш смела душа, готова на всичко. Не крия, че се нуждаех от такива хора. Около мене нямаше никой, който би посмял да погледне слънцето с безстрашно око. Имаше хора със слаб дух и без въоръжение. На такива никога не показвай друг път освен оня, по който са свикнали да вървят и те самите, и бащите им, понеже ще заграчат, че ги водиш към провала. А всъщност къде стигнахме всички по ония стари пътища, ако не до пропастта? Какво става с тая Жечпосполита, която някога можеше да плаши света?

Тук князът хвана главата си с ръце и повтори три пъти:

— Боже! Боже! Боже!…

А след малко продължи да говори:

— Дойдоха времена на Божия гняв, времена на такива поражения и такъв упадък, че вече не можем да се вдигнем от тази болест с обикновени средства, а когато аз желая да използвам нови, които единствено могат да донесат salutem 102 102 Спасение (лат.). — Бел.прев. , тогава ме напускат дори тия, на чиято готовност разчитах, които бяха длъжни да ми вярват, които ми се заклеха във вярност пред разпятието… В името на Христа и неговата кръв и рани! Нима ти мислиш, че аз съм се предал навеки под протектората на Карл Густав, че аз наистина мисля да присъединя тая страна към Швеция, че тоя договор, за който бях обявен за предател, ще трае повече от една година?… Защо ме гледаш със смаяни очи?… Ти ще се смаеш още повече, когато чуеш всичко… Ще се ужасиш още повече, тъй като тук ще стане нещо, което никой не предполага, никой не допуска, което не е способен да обхване умът на обикновения човек. Но аз ти казвам да не трепереш, защото в това се крие спасението на страната, не се отдръпвай, понеже, ако не намеря никого, който да ми помага, тогава може да загина, но с мене ще загине Жечпосполита, ще загинете и вие всички навеки! Само аз мога да ви спася, но затова трябва да смачкам и стъпча всичките пречки. Тежко на тоя, който ми се противопостави, защото сам Бог ще го унищожи чрез мене, независимо дали това ще бъде витебският воевода или подскарбият Гошевски, или войската, или непослушната шляхта. Аз искам да спасявам отечеството и всички пътища, всички начини за това са добри… Рим в моменти на бедствия е назначавал диктатори — такава власт, не, още по-голяма, по-трайна ми е необходима… Не тщеславие ме влече към нея — който се чувства силен, нека я вземе вместо мене! Но щом няма кой, ще я взема аз, освен ако тия стени паднат преди това върху главата ми!…

Като каза това, князът протегна двете си ръце нагоре, сякаш наистина искаше да подпре сводовете да не се срутят, и в него имаше нещо толкова огромно, че Кмичиц отвори широко очи и го гледаше така, като че ли не бе го виждал никога досега. А накрай попита с променен глас:

— Накъде се стремиш, ваше княжеско височество?… Какво искаш?…

— Искам… корона! — викна Радживил.

— Боже, света Богородице!…

Настана глуха тишина — само върху кулата на замъка една кукумявка започна да се смее пронизително.

— Слушай — каза князът, — време е да ти открия всичко… Жечпосполита загива… и трябва да загине. Няма за нея спасение на земята. Въпросът е да запазим от разруха преди всичко тая страна, това по-близко наше отечество… А после… после всичко ще се възроди от пепелищата, както се възражда феникс… Аз ще направя това… и тая корона, която искам, ще я сложа на главата си като бреме, за да изтръгна нов живот от тая голяма гробница… Не трепери! Земята не се разпада, всичко си стои на старото място, само че идват нови времена… Предадох тая страна на шведите, за да задържа другия неприятел с тяхното оръжие, да го прогоня от нашите граници, да възвърна онова, което загубихме, и с меч да принудя врага да подпише договор в собствената си столица… Чуваш ли ме? Но в оная скалиста, гладна Швеция няма достатъчно хора, достатъчно сили, достатъчно саби, за да заграбят безкрайната Жечпосполита. Те могат да победят веднъж-дваж нашата войска, но не ще успеят да ни държат в покорство… Ако на всеки десет души тукашни хора се даде по един швед за пазач, пак няма да има пазачи за много десетки… И Карл Густав добре знае това, и не желае, и не може да заграби цялата Жечпосполита… Той ще заеме нашата Прусия, най-много и част от Велкополска — и с това ще се задоволи. Но за да може да владее в бъдеще безопасно тия си придобивки, ще трябва да разкъса съюза между кралството и нас, иначе не би могъл да се задържи в ония провинции. Тогава какво ще стане с тая страна? На кого ще я дадат? Ето, ако аз отхвърля короната, която Бог и съдбата ми слагат на главата, тогава ще я дадат на оня, който в тоя момент фактически е завладял страната… Но Карл Густав не желае да направи това, за да не засили много мощта на съседа си и да си създаде страшен неприятел. Само ако аз отхвърля короната, тогава ще трябва да стане така… Но имам ли право да я отхвърля? Нима мога да позволя да стане онова, което ни заплашва с окончателна гибел? За десети, за стотен път питам: къде е другият начин за спасение? Затова нека бъде волята Божия! Аз поемам това бреме върху плещите си. Шведите са зад мене, електорът, наша роднина, обещава помощ. Ще отърва страната от война! С победи и разширявания на територията ще започне владичеството на моя дом. Ще зацъфти спокойствие и благоденствие, огън няма да гори селата и градовете. Така ще бъде и така трябва да бъде… Да ми помагат Бог и светият кръст — защото чувствам в себе си силата и мощта, дадена ми от небето, защото искам щастието на тая земя, защото тук още не е краят на моите намерения… И аз се заклевам пред тия небесни светлини, пред тези трепетни звезди, че стига само да имам достатъчно сили и здраве, ще изградя отново тая сграда, която се събаря днес, и ще я направя още по-могъща.