Хенрик Сенкевич - Потоп (Част първа)

Това бяха страшни въпроси, защото и положението беше страшно. Князът разбираше добре, че тогава и договорът, над който беше работил скрито толкова дълго време, по силата на нещата ще загуби всякакво значение, а в такъв случай и шведите ще се отнасят пренебрежително към него или дори ще му отмъщават за излъганите си надежди. Наистина той им даде своето Бирже като залог за вярност, но с това стана още по-слаб.

Карл Густав беше готов да сипе награди и почести с две ръце за могъщия Радживил, но слабия и напуснат от всички ще презре. А ако променчивата съдба изпрати победа на Ян Казимеж, тогава ще дойде окончателната гибел за тоя господар, който до вчера нямаше равен на себе си в цялата Жечпосполита.

След заминаването на пратениците и венденския воевода князът хвана с две ръце обремененото си с грижи чело и започна да се разхожда с бързи крачки по стаята… Отвън долитаха гласовете на шотландската стража и тропотът на заминаващите шляхтишки каляски! Те тръгваха някак си много бързо и скоро, сякаш чума беше сполетяла великолепния кейдански замък. Страхотно безпокойство късаше душата на Радживил.

На моменти му се струваше, че освен него в стаята има още някой, който върви подире му и му шепне на ухото: „Изоставяне от всички, бедност, а освен това и позор…“ Всъщност той, велик хетман и вилненски воевода, вече беше стъпкан и унизен! Кой би предполагал вчера, че в цялото кралство и в Литва, не, че в целия свят ще се намери човек, който би посмял да викне в очите му: „Предател!“ А той чу това и е жив досега, както са живи и ония, които изрекоха тая дума. Може би ако влезеше сега в залата, където се бе състоял пирът, още щеше да чуе как ехото повтаря между корнизите и под сводовете: „Предател! Предател!“

И безумен, бесен гняв стисваше на моменти гърдите на този олигарх. Ноздрите му се разширяваха, очите мятаха светкавици, жилите се издуваха на челото му. Кой смее тук да се противопоставя на волята му?… Обезумялата мисъл изправяше пред очите му картини на наказания и мъки за бунтовниците, които се бяха осмелили да не вървят като куче подир краката му. И виждаше кръвта им да се стича от секирите на палачите, чуваше хръскането на костите, които трошеха на колело, и се къпеше, радваше и опиваше от тия кървави видения.

Но когато по-трезвата разсъдливост му напомняше, че зад тия бунтовници стои войската, че не може да им извие шиите безнаказано, тогава непоносимото, адско безпокойство се връщаше и изпълваше душата му, а някой отново започваше да му шепне в ухото:

„Изоставеност, бедност, съд и позор…“

Как така? Значи дори Радживил няма право да решава съдбата на тоя край? Дали да го задържи при Ян Казимеж или да го даде на Карл Густав? Да го даде, да го прехвърли, да го подари, комуто иска?

Магнатът погледна смаян пред себе си.

Ами какво са Радживилови? Ами какво са били вчера? Какво се е говорело навсякъде из Литва?… Нима всичкото това е било илюзия? Нима княз Богуслав няма да застане на страната на великия хетман със своите полкове, след него вуйчото, бранденбургският електор, а зад тия трима — шведският крал Карл Густав с цялата си победоносна мощ, пред която до неотдавна още трепереше надлъж и нашир цяло Немско? Та нали и полската Жечпосполита протяга ръце към новия господар, и тя се предава при самата вест за приближаването на северния лъв. Кой ще окаже съпротива срещу тая неудържима сила?

От една страна, шведският крал, бранденбургският електор, Радживиловци, при нужда и Хмелницки с цялата си сила, и влашкият господар, и седмоградският Ракочи, почти половината Европа! От друга страна, витебският воевода с пан Мирски, с пан Станкевич, с ония трима шляхтичи, дошли от Луков, и с няколко разбунтувани хоронгви!… Какво е това? Шеги? Фарс?…

Тук князът започна да се смее внезапно на глас.

— Да го вземат дяволите, сигурно съм полудял!… Нека отидат макар и всички при витебския воевода!

След миг обаче лицето му отново се помрачи:

— Могъщите ще приемат в съдружието си само могъщи. Радживил ще бъде желан, когато хвърля Литва под шведския ботуш… Радживил ще бъде пренебрегнат, когато поиска помощ срещу Литва.

Какво да прави?

Офицерите чужденци ще останат при него, но тяхната сила е недостатъчна и ако полските хоронгви преминат при витебския воевода, тогава воеводата ще държи в ръцете си съдбините на страната. Пък и всеки от тия офицери наистина ще изпълни заповедите, но няма да прегърне от душа каузата на Радживиловци, няма да й се отдаде с ентусиазъм не само като войник, но и като привърженик.